В края на декември Синият дървен петел кукурига затворен в кокошарника. Гърлото му - свито от страх някоя болна юрдечка да не го зарази. Знае Синият дървен петел, клюмне ли от грип, даже и дуранкулашките кучета по границата няма да го ядат. Камо ли махленска ярка да клекне пред него.

През 1989 г., това беше миналия век, когато в България доузряваше социализма под знака на змията и голямата екскурзия до Турция, две кучета се срещнаха на българо-турската граница. Турското, едно такова слабо, ребрата мушат кожата, та място не може да си намери, лае ли - лае на българското: "Къде си тръгнало към Анадола? Няма коричка хляб за ядене, камо ли агнешко... А ти си едно такова дебело, охранено..." Българският пес върти опашка, рие земята и лае ли – лае: "Комшууу, комшу... Къща имам, ядене бол, ама ми се лае, лае ми се..."

По това време всички големи кучета в България бяха червени. Някои дори огнени, но тук-там. После едни посиняха, други пожълтяха, трети дори позеленяха... Гледаш го - отпред червено, отзад синьо. Друго пък отпред синьо, таратунките му пък червени като на шебек... Луда работа. Всички лаеха, ръфаха от държавата, някои после утихнаха в Щатите, други подвиха опашки в парламента, трети и досега скитат гладни и жадни по улиците, пък за някои вече и никой не си спомня.

2006 година обаче е кучешка и ще се наслушаме на много лай.

Тази година Червените огнени кучета ще лаят най-силно. Някои дори ще се бъркат на Изток ли да джавкат, защото от изток изгрява слънцето и там някъде е Русия, или пък на Запад, накъдето е залезът, но път синеят НАТО и Европейският съюз, швейцарските банки и сметките им в тях.

Кучешка им работа, щеше да кажа  баба ми Домна, ако беше жива. А бе остави ги да си лаят, керванът и без тях си върви накъдето трябва, щеше да каже и майка ми Стефка, но и тя се помина с вярата, че Левски, Ботев и Георги Димитров са в кръвта ни... Знам, че баща ми бай Дяко Кожухара щеше да се усмихне и изкашли многозначително, защото много живя, много беше и видял, и чул, и разбрал. Щеше да ми каже: "Хубаво нещо е кучето, но вярва и се радва на този, който го храни, който го милва и чеше. Може и да го срита, да го натири, но то пак върти около него опашка, иска кокал и мръвка. И овчарско да е кучето, и дворно да е, и улична мастия да е, куче е, може да те ухапе. Дори да си от неговото котило."

В България дал Господ червени кучета. На някои им опадаха зъбите, ама пак се зъбят. Но по-голяма от червената глутница няма. Тя е като вълчата, падне ли ранен вълчак, може и водачът да е, оглозга го глутницата и друг я води през гората. Страх я е само от големия бял вълк. Рядко вие, защото е умен, силен и сит, а и знае как се души елен и диво прасе, кошута и цяло овчо стадо, заедно с овчарските кучета. Другите глутници само вият, ама си подвиват опашките и търсят мърша по пътеката.

През 2006 година Червеното огнено куче така ще върти опашка, щото на 1 януари 2007 година слънцето да изгрее откъм запад. Там е голямата истина. За големите червени кучета сега там има и кокал, и мръвка. Ако фризерите на изток се напълнят, тогава  ще стане като на гарата в Одеса през 1917 година. Но това вече е една друга, друга приказка.

През лятото на 2006 година в президентски огън ще пламне България. Но Червеното огнено куче от огън се не бои. Сините пламъци в очите на някакво си там хъски въобще го не плашат. Даже и зелена да е опашката на хъскито. А на каракачанката засега й е добре в Борисовата градина и не й е до кучешки борби. Знае тя, когато му дойде времето, тогава ще тръсне глава и ще оголи зъби.

2006-а ще е година на младите червени кучки. В огъня на любовта ще пламтят душите им. По конгреси и конференции ще развяват млади опашки и ще мамят младоците от чуждите глутници. Разгони ли се една червена кучка, никой не може да й устои, освен мозерката. Но тя е стара и няма зъби. И нека си лае. Европейците трябва да знаят, че в България има и други кучета.

През 2006-а година Червеното огнено китайско куче ще продължи да едрее и да се сдушва с московската стражевая, с кавказката овчарка, с френския териер... Дори американското диво куче взе да се опитомява и да усеща откъде изгрява слънцето.

Най-ми е жално, че наши кучета няма да има на световното първенство по футбол в Германия. Ще лаем и вием на чуждо пред телевизорите. Но то е все едно да се нахраниш, когато гледаш как готви Иван Звездев по БТV, или да целуваш екрана, докато тече филм по XXL. Остава ни само утехата, че германките ще плачат за косматите крака на българските юнаци, но пък след това нали ще дойдат по Албена и Златните пясъци, та дори и в Кранево. Тогава ще ги накъсаме ние, тогава ще разберат що е то огнено българско куче, било то червено или жълто, със сини очи или с бели таратунки, боядисано в зелено със спрей или на бели и черни петна, каквото е българското овчарско куче и каквато е българската душа - моето си е мое, чуждото - и то е мое.

Какво да се прави, щом е година на кучето, ще лаем. Едни - напарфюмирани, с панделки, с гащи, с отрязани опашки, други - гладни, свирепи, жадни за любов и омраза, трети - кастрирани, живеещи ден за ден край боклукчийските кофи, с божията милост на някоя милозлива човешка или с подаянието на клошара, за който и партиите, и парламентът, и президентът, и държавата са едни боклуци, в които колкото и да ровиш, няма да намериш нищо за ядене.

Идват Коледа и Нова година, все пак - нека живеем с надеждата, че кучето, каквото и да е то, както и където и да живее, си остава най-близкото до човека същество, вярно до смърт, честно до края на живота си, гонено, навиквано, сритвано и убивано, но и обичано. Докато има хора-човеци, ще има и кучета, защото просто не можем едни без други в този свят. Останем ли сами, някои от нас ще трябва да се превърнат в кучета. Така на всеки 60 години, както от 29 януари 2006 г. до 17 февруари 2007 г. откакто свят светува, се раждат Червени огнени кучета.

Да бъдем здрави, щастливи, успяващи и добри през годината на Червеното огнено куче!

Душата си в тези редове излая Червеното огнено куче Димитър Дуков, наричан от най-близките си приятели още с кучешкото име ДУКИЧ