НА 25 ДЕКЕМВРИ СА РОДЕНИ:

1642
Исак Нютон - английски физик, математик и астроном, член (1672 г. ) и президент (1703 г.) на лондонското Кралско дружество. В съчинението си "Математически принципи на натуралната философия" (1687 г.) формулира основите на класическата механика (Нютонови закони), закона за гравитацията и създава теорията за движението на телата от Слънчевата система. Открива дисперсията на светлината, хроматичната аберация, изследва интерференцията и дифракцията, развива корпускулната теория за светлината, изказва хипотеза, обединяваща корпускулните и вълновите свойства на светлината. Изследванията си в областта на оптиката публикува (1704 г.) във труда си "Оптика". Построява първия рефлекторен телескоп. В математичния анализ въвежда понятията функция и производна и (заедно с германския математик Г. В. Лайбниц) е основоположник на диференциалното и интегралното смятане.

1847
Христо Ботев (по стар стил, по нов стил е роден на 6 януари 1848 г.) - национален революционер, поет и журналист. Роден е в Калофер, в семейството на народния учител, книжовник и обществен деец Б. Петков. След завършване на основното си образование и с помощта на Н. Геров през 1863 г. заминава за Русия, където постъпва като частен ученик във Втора одеска гимназия. Там се запознава с руската литература и попада под силното влияние на А. Херцен, Н. Г. Чернишевски, Н. А. Добролюбов и др. Тогава прави и първите си поетични опити. През 1865 г. Христо Ботев напуска гимназията и се свързва още по-тясно с руските революционни среди. През следващата 1866 г. постъпва като учител в бесарабското село Задунаевка. Поради заболяване на баща му в началото на 1867 г. Ботев се връща в родния си град. След като произнася пламенна реч на 11 май в чест на славянските просветители братята Кирил и Методий той е принуден да напусне Калофер и да замине отново за Русия с намерението да продължи образованието си в Одеса. Останал без средства, след като се прехвърля в Румъния, Христо Ботев се установява отначало в Букурещ, а после в Браила и работи като слово-слагател в печатницата на Д. Паничков. Попаднал в средата на българската революционна емиграция, Христо Ботев се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През лятото на 1868 г. Ботев се приготвя да премине в България с четата на Жельо войвода (Ж. Чернев). Христо Ботев е секретар на четата. След като по различни причини преминаването на четниците в България е осуетено, Ботев заминава за Букурещ, където се записва да следва в Медицинското училище. Поради липса на средства е принуден скоро да напусне училището. Изпаднал в крайно бедствено положение, Ботев прекарва зимата в една запустяла вятърна мелница край града. Там живее заедно с Васил Левски. От пролетта на 1871 г. до пролетта на 1872 г. Ботев живее в Галац и Браила, където се занимава главно с журналистическа дейност. На 10 юни 1871 г. излиза брой 1 на редактирания от него в. "Дума на българските емигранти". В Галац Ботев установява контакт с руския революционер Н. Ф. Меледин и чрез него поддържа връзки с революционните кръжоци в Одеса.
През август 1874 г. Христо Ботев участва в Общото събрание на Българския революционен централен комитет и след това продължава да работи като негов секретар. На 8 декември 1974 г. Ботев започва да издава като орган на комитета в. "Знаме". След обесването на Васил Левски Христо Ботев застава начело на БРЦК. След избухването на въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г. БРЦК под ръководството на Ботев поставя началото на подготовката на въстание и в България. Въстанието в България избухва преждевременно и неуспехът му стават причина за появата на сериозни разногласия в БРЦК. В резултат в края на 1875 г. Ботев си подава оставката, което води и до разпускането на организацията. След създаването на Гюргевския революционен комитет Ботев установява контакт и с неговите членове. След избухване на Априлското въстание през 1876 г. Христо Ботев застава начело на чета, която преминава в България, за да окаже помощ на въстаналия български народ. При неколкодневни тежки боеве той е убит в подножието на връх Камарата във Врачанския балкан.

1861
Никола Димов Бончев - военен деец, полковник. Роден е в с. Аджар (дн. Светлен), Карловско. Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. По време на Руско-турската освободителна война е в състава на Българското опълчение. Отличава се в боевете при Стара Загора и Шипка. След Освобождението завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война като ротен командир в състава на втори Пехотен Струмски полк. Проявява се в сраженията при Пирот. След войната служи в артилерията. По време на Балканската война е комендант на Цариброд. След включването на България в Първата световна война е интендант на Видинския укрепен пункт. Никола Димов Бончев умира през 1933 година.

1864
Генерал Никола Жеков - военен и държавен деец, генерал от пехотата. Роден е в Сливен. Завършва Военното училище в София през 1887 г., след което продължава образованието си във Военната академия в Торино (Италия). Участва като доброволец в Сръбско-българската война през 1885 г. По време на Балканската война 1912 г.-1913 г. е началник-щаб на втора армия. От 5 август до 1 октомври 1915 г. е военен министър. След въвличането на България в Първата световна война е назначен за главнокомандващ българската армия. Краят на войната го заварва на лечение във Виена. Въпреки че е уверен, че ще бъде съден като един от виновниците за втората национална катастрофа, се завръща обратно в страната. Уволнен е от армията и наистина е съден заедно с останалите министри от кабинета на д-р В. Радославов. Между двете войни се изявява като общественик и публицист. След идването на Хитлер на власт е един от пропагандаторите на идеята за тясно политическо и военно сътрудничество с Третия райх. След края на Втората световна война емигрира в чужбина. Генерал Никола Жеков умира през 1948 г.

1878
Луи Шевролет - американски автомобилен инженер (от френски произход), създател на едноименната марка автомобили.

1905
Васка Емануилова - българска скулпторка. Сестра на И. Емануилов. Една от основателите на Дружеството на новите художници (1931 г.). Завършва скулптура в Художествената академия през1927 г. при Ив. Лазаров. Специализира в Париж през 1939 г. Работи основно в областта на кавалетната скулптура. Материалите, които използва, са основно бронз и теракота. Нейни творби са: "Портрет на художника Георги Машев" (1928 г.), "Миньори" (1929 г.), "Портрет на баща ми" (1931 г.), "Глава на поета Николай Хрелков" (1932 г.), "Опъват се мишци железни" (1932 г.), "Строителни работници" (1933 г.), "Миячка" (1937 г.), "Глава на Теофана Калчева" (1941 г.).

1907
Професор Христо Николов Гандев - български историк, завършил история в СУ през 1932 г. В периода 1932-1935 г. специализира в Прага. Гандев е доктор по история и социология на Пражкия университет. Завежда Катедра по нова и най-нова история в СУ в периодите 1946 г.-1961 г., 1972 г.-1974г. В периода 1948 г.-1951 г. е декан на Философско-историческия факултет в СУ; 1958 г.-1972 г. е директор на Етнографския институт с музей при БАН; 1970 г.-1976 г. е заместник-председател на Българското историческо дружество. Работи предимно в областта на Българското възраждане.

1912
Стефан Николов Сърчаджиев - български театрален и кинорежисьор. Баща на Йосиф Сърчаджиев. След завършване на гимназия в София учи в школата на Боян Дановски. През 1938 г. завършва драматичната школа към Народния театър, а през 1938-1939 г. специализира режисура в Париж. Създава и ръководи авангардния “Опитен театър” (1939-1940 г.), в който поставя “Господин де Пурсоняк”, “Адвокатът Патлен”, “Изобличението на Бланко Познет”. Работи в Скопския театър (1944 г.) и в Народния театър в София (1945-1956 г., 1958-1965 г.). Той е един от създателите на Държавния сатиричен театър “Алеко Константинов”, негов пръв директор, режисьор и художествен ръководител (1956 г.-1958 г.). Известни негови постановки са “Фуенте Овехуна”, “Волпоне”, “В полите на Витоша”, “Баня”, “Към пропаст”, “Камък в блатото”. През 1945 г.-1948 г. е преподавател по актьорско майсторство в Държавната театрална школа в София, а през 1952 г.-1965 г. е професор по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ (НАТФИЗ). В киното работи от 1951 г., първоначално в тандем с Антон Маринович, снима разнообразни по жанр филми, предимно в областта на историята.

1918
Ануар Садат - президент на Египет от 1970 г. През 1978 г. става носител на Нобелова награда за мир, заедно с израелския премиер Менахем Бегин. Убит е от ислямски екстремисти в Кайро през 1981 г.

1925
Карлос Кастанеда - английски социолог, антрополог, магистър по изкуствата; доктор по философия. Завършва антропология в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Събира информация за целебните билки, използвани от индианците в Сонора, Мексико. Първата му книга - “Учението на дон Хуан” - е разказ за първите 5 год., прекарани с възрастния индианец дон Хуан Матос от племето яки. Следват книгите: “Пътуване към Икстлан”, “Една отделна реалност”, “Приказки за Силата”, “Вторият пръстен на Силата”, “Дарът на орела”, “Огънят отвътре”, “Силата на мълчанието”. Карлос Кастанеда умира през 1998 година.

1927
Любен Дилов - български писател-белетрист. Учи в София, но с започването на Втората световна войната заминава със семейството си за Берлин, където остава до края й. Завършва българска филология в СУ през 1954 г. Работи като редактор. Първите си разкази печата през 1951 г. Редовен сътрудник на литературния периодически печат. Произведенията му са превеждани на чужди езици. Л. Дилов е един от основателите на библиотека "Галактика" на издателство "Г. Бакалов" - Варна. Първата му научно-фантастична книга е романът "Атомният човек" (1958 г.). Негови са: "Гълъби над Берлин" (1953 г.), "В един пролетен ден" (1960 г.), "Почивката на Боян Дарев" (1961 г.), "Кладенецът на таласъмите" (1963 г.), "Романтична история" (1964 г.), "Многото имена на страха" (1967 г. ), "Тръстиките" (1968 г.), "Тежестта на скафандъра" (1969 г.), "Незавършеният роман на една студентка" (1986 г.)



НА 25 ДЕКЕМВРИ УМИРАТ:


820
Лъв V Арменец - византийски император, представител на военната аристокрация от Мала Азия. Коронясан от патриарх Никифор една седмица преди хан Крум да стигне до стените на Константинопол. Лъв V Арменец организира по брега на Златния рог отбрана срещу българската армия. В отговор Крум разорява околностите на византийската столица и срива много крепости в Източна Тракия. През 824 г. с победата си край Месемврия византийският император установява 30-годишен мир с България. Възстановява иконоборството, като отстранява патриарх Никифор през 815 г. и свиква църковен събор през 816 г., отново влизат в сила решенията на т. нар. "Безглав събор" при Константин V Копроним (754г.) против иконите. Лъв V е убит от заговорници по време на коледна служба.

1635
Самюел Шамплен - френски хидролог, изследовател на Канада и североизточната част на САЩ. През 1603 г. организира експедиция по реките Св. Лаврентий и Саген. Изследва Атлантическотот крайбрежие на Северна Америка и открива остров Нантакет в периода1604- 1606 г. През 1608 се остановява в град Квебек, устието на река Св. Лаврентий. През 1609 изучава река Ришельо - десен приток на Св. Лаврентий, открива езеро, което по-късно е наречено на неговото име. Открива и планините Адирондак и Грийн Маунтайнс. Търси воден път към Тихия океан в периода1609-1615 г. През 1615-1616 г., движейки се по реките Свети Лаврентий , Отава и езеро Написинг, навлиза във вътрешността на континента и достига до езеро Хурон.

1683
Кара Мустафа – турски везир, зет на М. Кьопрьолю (макар че по произход е турчин и не принадлежи към фамилията Кьопрьолю, той носи тяхното име, защото е възпитан и израства в семейството). Наследява поста на Фазъл Ахмед паша и от 1676г. до 1683 г. е велик везир на Османската империята. Подписва руско-османски договор в Бахчисарай през1681 г. за разделянето на Украйна; успешно воюва срещу Унгария през1681г.; превзема Белград през1683 г.; обсажда Виена на 14 юли 1683 г., но е победен от полския крал Ян III Собиески. Заради катастрофалното поражение край Виена султан Мехмед IV изпраща палачи в Белград, за да обезглавят Кара Мустафа

1939
Никола Димитров Найденов - български политически деец. Завършва право във Франция. Деец е на Радикалната партия. След образуването на Демократическия сговор през август 1923 г. е един от неговите ръководители. В периода 1926-1930 г. е министър на народното просвещение в кабинета на А. Ляпчев. Найденов е Народен представител в ХХI (1923-1927 г.), ХХII (1927-1931 г.) и ХХIII (1931-1934 г.) ОНС; председател е на ХХII ОНС (1930-1931 г.).

1961
Ото Леви - австрийски физиолог, доктор по медицина (1896 г). Емигрира в САЩ през 1940 г. Установява химическата природа на предаването на възбуждането чрез синапс и ролята на ацетилхолина в този процес. Съвместно с Г. Х. Дейл е лауреат на Нобелова награда за 1936 г.

1977
Чарли Чаплин - английски киноактьор и кинорежисьор, сценарист и продуцент. През 1910–1952 г. работи в САЩ. Негови филми са "Хлапето" (1921 г.) и "Парижанката" (1923 г.), "Треска за злато" (1925 г.), "Светлините на големия град" (1931 г.),"Модерни времена" (1936 г.), "Великият диктатор" (1940 г.), "Светлините на рампата" (1952 г.). "Светлините на рампата" печели "Оскар" за музика . Чарли Чаплин получава "Оскар" за най-добър режисьор (1927–1928 г.) за филма "Циркът" и почетен "Оскар" за цялостен принос в развитието на киноизкуството (1971 г.). Издава "Моята автобиография" (1964 г.).

1921
Владимир Галактионович Короленко - украински писател. Като политически заточеник прекарва 10 години в Сибир.По-известни негови творби са “Синът на Макар”, “В лошо общество”, “Слепият музикант”, “Без език” . Умира, преди да завърши художествата автобиография “История на мой съвременник”.

1980
Константин Спасов Гълъбов - български писател, критик и филолог германист. Автор на литературоведски и езиковедски изследвания, есета, разкази и стихове, редактор и преводач. От 1926 г. до 1953 г. завежда Катедрата по немска филология в СУ. Почетен член. на Немската академия в Мюнхен. Организатор на литературен кръг "Стрелец" и редактор на литературен седмичник "Стрелец" (1927 г.). Основава дружество на българските есеисти, издава "Орнаменти. Есета" (1934 г.). Заедно с Ж. Николова-Гълъбова е автор на "Немско-български фразеологичен речник" (1958 г.,).

1989
Николае Чаушеску - румънски държавник, общественик, политик. Генерален секретар на РКП (от 1969 г.), председател на Държавния съвет на СРР (от 1967 г.), върховен главнокомандващ на въоръжените сили от 1968 г., президент на СРР (март 1974 г. - декември 1989 г.). Като ръководител на румънските комунисти и държавник налага и усъвършенства тоталитарната система. Свален е от власт в резултат на преврат, извършен от ръководството на Румънската КП. Заедно със съпругата си Елена е обвинен в кражба на 1 млрд. долара от държавата. Двамата са разстреляни. Погребани са в Генчя, Букурещ.

НА 25 ДЕКЕМВРИ В БЪЛГАРИЯ:

1849
По случай Коледа унгарци, поляци и арменци организират в Шумен празнична църковна литургия.

1854
Георги Раковски тръгва през Търново към Свищов и Влашко.
Първият идеолог на националното революционно движение Георги Раковски е роден в Котел в будно търговско-занаятчийско семейство. Образованието си получава в родния си град, в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме край Цариград. Там се свързва и с дейци на движението за църковна свобода. През 1841 г. в Браила Раковски подготвя масово въоръжено нахлуване в България- Браилските бунтове 1841-1843 г. На 10 февруари 1842 г. бунтът е разкрит от румънската полиция, другарите му са арестувани, а той успява да се укрие. След като научава за арестите, Раковски се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт и понеже е гръцки поданик, трябва да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Тук Раковски престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел през 1844 г. , но вече не като Съби Стойков Събев, а като Георги Раковски. През януари 1845 той и баща му са наклеветени, че готвят бунт, и са откарани в Цариград, където прекарват 3 г. в затвора. По време на Кримската война 1853-1856 г. Раковски си издейства назначение в турската главна квартира в Шумен като преводач с тайното намерение да предпазва българското население от безчинствата на турските войски и, от друга страна - да изпраща военни сведения на русите. Планът му е разкрит и той е арестуван в Калафат, но по пътя за Цариград успява да избяга. След това организира чета от 12 души, с която се отправя към Балкана с намерение да се срещне с настъпващата руска армия. Около Преслав обаче узнава за неблагоприятния за русите обрат във войната и за тяхното изтегляне от България и разпуска четата и се прибира в Котел. Там се укрива 4 месеца и в навечерието на 1855 г. тайно се прехвърля във Влашко. След сключването на Парижкия мирен договор 1856 г. Раковски заминава за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница", книгата "Предвестник Горскаго пътника", първия брой на в. "Дунавски лебед" и поемата "Горски пътник". През 1857 г. е изгонен от Нови Сад по искане на турските власти и живее в Галац и Яш, а от 1858 г.- в Одеса. Там Раковски се занимава със събирателска и научна дейност - събира народни песни, пише исторически и етнографски съчинения. През 1860 г. се премества в Белград. Там съставя "План за освобождението на България" и "Статут за едно Привременно българско началство в Белград". В плана застъпва идеята за всеобщо въстание на всички българи, без разлика на тяхното социално положение, а не чрез реформи или с помощта на външни сили. Ръководният принцип на Раковски е "Наша свобода от нас зависи". Според плана му в България трябва да бъдат създадени тайни комитети, които да мобилизират населението за масово участие във въстанието. Основната ударна сила в началото се предвижда да бъде един добре въоръжен полк, създаден извън страната, който ще се движи по Балкана към Търново и Черно море. Появата му според Раковски ще разбуни народа. Въстанието трябва да избухне при благоприятна международна обстановка. Върховният организационен център също ще бъде изграден извън България. Основната слабост на плана е убедеността, че народът е подготвен за въстание и че въоръженото му ядро трябва да са емигрантските среди. Поради това той организира и ръководи в Белград Първата българска легия (1862 г .) и работи за създаване на съюз на балканските християнски народи за борба срещу турското робство през 1863 г. Раковски основава сред българските емигранти революционна организация "Върховно народно българско тайно гражданско началство" през 1866 г. и разработва "Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лето". До края на живота си той работи за осъществяване на революционните си планове. Умира от туберкулоза във вилата на братя Мустакови край Букурещ през 1867 г. През 1885 г. костите му са пренесени в България в софийската катедрала "Св. Неделя". През 1942 г. са пренесени в Котел, а през 1981 г. в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в същия град.Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност - и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове.

1877
Започва преминаването на Западния отряд през Стара планина.
През 1877 г. - 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Тя е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.).
Русия полага усилия за уреждане на Източната криза по дипломатически път. За целта е свикана Цариградската конференция 1876-1877 г. След нейния неуспех войната става неизбежна. На 3 (по нов стил 15) януари 1877 г. Русия сключва съглашение с Австро-Унгария, осигурявайки си нейния неутралитет, но на много висока цена - анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. През март Румъния се съгласява да пропусне свободно руските войски през нейна територия. На 11 (по нов стил 23) април Русия скъсва дипломатическите си отношения с Турция и на следващия ден - 12 (по нов стил 24) април, в Кишинев Александър II подписва манифест за обявяване на война на Турция. Убедени във военния неуспех на Русия, Англия и Германия изчакват развоя на събитията, а поради сключеното на 3 (по нов стил 15) януари споразумение с Русия Австро-Унгария е принудена да пази неутралитет. Румъния застава на страната на Русия и нейните войски започнали активни военни действия през август.
В началото на юни руската Дунавска армия (190 000 души) е съсредоточена на левия бряг на р. Дунав (срещу 186-хилядна турска армия). На Кавказкия фронт силите също са почти равни. През нощта на 15 (по нов стил 27) юни руските войски под командването на ген. М. И. Драгомиров форсирали р. Дунав при Зимнич. Свищов е първият освободен български град. За преминаване на Балкана е определен Предният отряд (в който влизало и Българското опълчение) на ген. Й. В. Гурко, а за обезпечаване на фланговете са определени Източният и Западният отряд. На 25 юни (по нов стил 7 юли) е превзет Търново, на 2 (14) юли Предният отряд преминава през Хаинкьойския проход (днес Проход на републиката) Балкана и се насочва към Стара Загора. В боевете на Шипка, наред с руските войници и офицери се сражават и българските опълченци. Предният отряд трябва да отстъпи пред многочисления враг. Турското командване прегрупира силите си, а в негова подкрепа от Северна Албания идва (с помощта на английски параходи, прехвърлена в Дедеагач, а оттам по жп линия Дедеагач - Одрин - Търново Сеймен (днес Симеоновград) армията на Сюлейман паша. След това русите преминават към отбрана. С това започва вторият период на войната.
Западният отряд превзема Никопол, но не успява да превземе Плевен, където от Видин идва 15-хилядният корпус на Осман паша. Двата щурма на Плевен се оказват неуспешни. На Кавказкия фронт след първоначалните успехи руските войски преминават към отбрана. Заради неправилно стратегическо разгръщане на войските и липсата на сведения за противника те загубват завладяното, с изключение на гр. Ардахан. Третият щурм на Плевен отново завършва с неуспех. Руското командване пристъпва към блокада на града, която завършва на 28 ноември (10 декември) с капитулацията на турския гарнизон. Осман паша заедно с цялата си армия (43 000 души) пада в плен. След това започва общото руско настъпление.
Започва третият период на войната и началото на военния разгром на Турция. При изключително трудни условия Западният отряд на ген. Гурко преминава Балкана и на 23 декември 1877 г. (по нов стил 4 януари 1878 г.) София е освободена. В същия ден започва настъпление и Южният отряд на ген. Ф. Ф. Радецки при Шейново. В плен попада 22-хилядната армия на Вейсел паша. На 3-5 (по нов стил 15-17) януари армията на Сюлейман паша е разбита при Филипопол (днес Пловдив), а на 8 (по нов стил 20) януари е завзет и Одрин.
На Кавказкия фронт руските войски също преминават в настъпление и на 1-3 (по нов стил 13-15) октомври турската войска е разбита при Аладжа. След това са превзети Карс и Ерзурум.
На Балканския фронт руските войски достигат до Сан Стефано (дн. Йешилкьой), на 15 км от Цариград. Враждебната политика на Англия и Австро-Унгария и навлизането на английска ескадра в Мраморно море кара руското правителство да се въздържи от нахлуване в Цариград. На 19 (по нов стил 31) януари в Одрин турското правителство е принудено да подпише предварителните руски условия, а на 19 февруари (по нов стил 3 март) е подписан Санстефанският мирен договор.

1881
Открито e писмо на Драган Цанков и умерените консерватори за общо участие във втория тур на изборите за Държавен съвет. Първи тур на изборите за Държавен съвет са на 1 ноември 1881 г. В края на 1881 г. Консервативната партия поема управлението на Княжеството.
Драган Цанков е обществен и политически деец, почетен член на Българското книжовно дружество. Работи като учител в Цариград, където се включва в дейността на ръководеното от Г. С. Раковски “Тайно общество”. През 1860 г. подписва от името на българите католици уния с Римската църква. През 1864–1866 г. е директор на Вилаетската печатница в Русе, а след това последователно става управител на турското корабоплаване по река Дунав, зам.-управител на Нишкия санджак и на Видинския санджак. След разгрома на Априлското въстание през 1876 г. Д. Цанков и М. Балабанов обикалят европейските държави, за да ги запознаят с жестокостите, извършени от турските власти. След Освобождението Цанков е вицегубернатор на Търново. Народен представител в Учредителното събрание през1879 г., където се утвърждава като един от водачите на либералите. Министър-председател на България е в периода 24 март – 28 ноември1880 г. В периода 28 ноември –17 декември 1880 г. е министър на вътрешните работи в правителството на П. Каравелов. По време на режима на пълномощията 1881–1883 г. се обявява за възстановяване на конституцията. От 7 септември 1883 до 29 април 1884 г. отново е министър-председател. След разцеплението на Либералната партия Цанков поставя началото и оглавява Прогресивнолибералната партия. След детронацията на княз Александър I Батенберг е министър на вътрешните работи в правителството на митрополит Климент . Обявява се срещу външната политика на Регентството и правителството на Ст. Стамболов и емигрира в Русия. От там ръководи дейността на българската политическа емиграция. Връща се в България през 1895 г. Цанков е председател на ХII ОНС (1902–1903 г.). Редактира в.: "България", "Източно време" и "Независимост". Публикува "Кратка българска история".

1881
Учреден е орден "Свети Александър" за военни и граждански заслуги към държавата, за храброст и при лично благоволение на княза. За военните орденът е с мечове по средата при война или над кръста в мирно време, за цивилни орденът е без мечове . Има Голямо и Малко огърлие от 1888 г., Велик кръст от 1908 г. и шест степени (последните две - със или без корона) с форма на артилерийски кръст върху пурпурночервена лента. Великият кръст се носи на шарф с розета през дясно рамо, а I степен е без розета; II и III степен - на шия, а IV-VI степен - на триъгълна лента на гърди. Към ордена (до II степен) се носи сребърна звезда на гърди. Учредяването му предизвиква дипломатически конфликт с Портата през 1883 г. и е прието като израз на стремежа за български държавен суверенитет. Голямото огърлие е запазено само за владетеля и престолонаследника, а Малкото - за чужди владетели, ген.и, висши духовници (наградени са 25 души). С Великия кръст, I и II степен, се награждават министър-председатели, митрополити, генерали. Празникът на ордена е на 19 февруари. Към него е учреден медал "За заслуга" в две степени (златна и сребърна) само за офицери. До 1940 г. е даден на 69 души.

1894
България се присъединява към европейската мрежа за точно време и се въвежда източноевропейското време.

1919
Във Варна с параход пристига първата група руски емигранти, а на 19 януари 1920 г. първият ешелон с руски бежанци пристига в София. Броят им нараства до 40 000 души.
Октомврийската революция през 1917 г. и последвалата я Гражданска война в Русия принуждават милиони да напуснат родината си. Изследователите определят няколко основни руски емигрантски вълни към Европа и света, породени от тези събития. Първата вълна е веднага след Февруарската революция от 1917 г. В нея са царски руски дипломати и представители на аристокрацията като К. Д. Набоков, В. Н. Крупенски, М. Н. Гирс, Н. А. Кудашов и др. Втората и основна емигрантска вълна е резултат от военните неуспехи на бялата гвардия, започнали в началото на 1920 г. и приключили в края на годината. Отстъпвайки завзетите територии на Червената армия, тя повлича след себе си огромни емигрантски потоци към почти всички страни в Европа, Далечния Изток и Америка. Третата емигрантска вълна е през 1922–1923 г. Тя е свързана с доброволната емиграция от Съветския съюз на представители на интелигенцията.

1941
На 12 декември 1941 г. по решение на XXV ОНС е обявена война на САЩ и Великобритания. В отговор на 25 декември американското и британското правителство обявяват война на България.

1945
Oт 16 до 25 декември в Москва се провежда конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ и Великобритания. Съветската страна признава ръководната роля на САЩ в Далечния изток, срещу което Вашингтон се отказва да настоява за прилагане на Ялтенската декларация в България и Румъния. Договорено е Москва да "посъветва" българската страна да включи в правителството, което трябва да се състави след парламентарните избори, двама "лоялни" представители от опозицията, след което САЩ ще го признаят.

1948
От 18 до 25 декември се провежда Пети конгрес на БРП (к), на който партията е преименувана в БКП. Избрани са централните органи на партията.
През 1919 г. Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти) се преименува на Българска комунистическа партия. Прокламира се като нова политическа сила в страната, възприела изцяло основните принципи на Лениновото учение. Практическите и действия през следващите няколко години обаче недвусмислено показват, че тя не е успяла да скъса със своите тесняшки разбирания, господстващи в нея до пролетта на 1919 г. Поради това тя заема и определена отрицателна позиция към управлението на БЗНС (1919 г.-1923 г.), счита самия БЗНС като партия на селската буржоазия и пр. От тези позиции тя не взема участие в подкрепа на земеделското правителство по време на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Под натиска на част от членската си маса и недоволството на Комунистическия интернационал през лятото на 1923 г. прави преоценка на своята тактика и възприема курс на въоръжено въстание, което поради редица причини избухва преждевременно и завършва с неуспех. След поражението на въстанието БКП е поставена извън законите на страната и в продължение на повече от две десетилетия е принудена да работи при нелегални условия и непрекъснати преследвания от страна на управляващите среди. Това довежда до силен отлив на членската и маса и до изострени вътрешни борби, които ярко проличават по време на последвалите и форуми - Московското съвещание от 1925 г., пленумите и конференциите във Виена и Берлин в края на 20-те г. и пр. За да не скъса окончателно връзките си с масите, БКП предприема действия за легализирането си, което постига през февруари 1927 г. Двете партии съществуват паралелно до държавния преврат на 19 май 1934 г. Ненормалните условия, в които е поставена БКП, способстват за обсебване на ръководството и от левосектантски настроени дейци, които я възглавяват чак до средата на 30-те г. След VII конгрес на Коминтерна (1935 г.) левосектантските сили са изтласкани от ръководството на партията и тя се опитва да провежда тактика, съобразена с реалностите в политическия живот на страната. През 1939 г.-1940 г. БКП се слива заедно с Работническата партия в Българска работническа партия. Под това име тя действа в годините на Втората световна война. След нападението над СССР от хитлеристка Германия (22 юни 1941 г.) тя застава начело на въоръжената съпротива в страната. По нейна инициатива започва организирането на партизански чети и отряди, формирането на бойни групи в градовете и по-големите села, създаването на нелегалната радиостанция "Христо Ботев" и пр. Съществен успех в усилията и за по-нататъшното организиране на съпротивителните сили в страната е създаването на Отечествения фронт (юли 1942 г.). Под нейно непосредствено ръководство се организира подготовката и провеждането на политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. От този момент насетне тя се превръща в основна политическа сила в страната. Към наименованието си прибавя и добавката "комунисти", което запазва до своя V конгрес (декември 1948 г.), когато възобновява отново предишното си име БКП.
Като управляваща сила БКП възприема изцяло сталинските методи на управление и въвежда социалистическата индустриализация и колективизацията на селското стопанство, без оглед на конкретните условия в страната. Разправя се и със съществуващата опозиция, която до 1948 г. ликвидира напълно. Запазени са само част от прокомунистически настроените дейци на БЗНС и макар да са допуснати до всички равнища на държавното управление в страната, това не променя характера на пълното господство на БКП в политическия живот на страната. Това състояние се запазва до ноември 1989 г., когато в страната настъпват сериозни промени във вътрешнополитическата обстановка. През 1990 г. БКП се преименува в Българска социалистическа партия, отказва се от някои свои основни идеологически принципи и се обявява за модерна лява партия.
Печатни органи са: в. "Работнически вестник", "Работническо дело", "Дума" и сп. "Ново време".

1951
Подписана е търговска спогодба с Финландия.

1954
Открит е Домът-паметник "Александър Стамболийски" в София.

1956
Тържествено честване в София на 100-годишнината на българския театър.
През 1956 година в страната има 39 драматични театри, 5 опери и един оперен театър.

1971
Създаден е Комитет по печата към Министерския съвет.

1975
Подписана е дългосрочна търговска спогодба със СССР за 1976 г.-1980 г.

1988
В телевизионното предаване "Всяка неделя" с водещ Кеворк Кеворкян е излъчено интервю на акад. Николай Амосов от Киев. Академик Амосов заявява, че най-омразният му лозунг е “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”. След този случай програмата е спряна.

1988
Учредено е движение гражданска инициатива (ДГИ)
ДГИ е едно от първите опозиционни движения в страната в края на 80-те години на ХХ в. Учредено е на 25 декември 1988 г. в Русе под името Съюз за гражданска инициатива. На 25 ноември 1989 г. прераства в национално движение. Регистрирано е през април 1990 г. Съучредител е на Съюза на демократичните сили (СДС) (1989 г.). Председател е Любомир Собаджиев. През декември 1992 г. част от членовете му създават ДГИ-СДС с председател Тодор Гагалов. През 1994 г. тази формация се разцепва на две. Едната от тях остава зад Т. Гагалов, а другата избира за свои водители Лорета Николова, Станислав Икономов и Захари Кръстев. Националният координационен съвет на СДС признава ДГИ-СДС с тримата съпредседатели, но Софийският градски съд отказва да го регистрира като легитимно. То продължава своето съществуване и през юни 1997 г. избира за свой председател Лорета Николова.



НА 25 ДЕКЕМВРИ В СВЕТА:


800
Римският папа коронясва Карл Велики за първи император на Свещената Римска империя. От 768 г. Карл Велики е франкски крал от династията Каролинги. Син е на Пипин ІІІ Къси. Воюва с лангобарди, авари, сакси, западни славяни. По времето на хан Крум Свещената Римска империя има обща граница с българската държава. Управлението на Карл Велики се характеризира и с културен подем, т. нар. Каролингско възраждане. След смъртта му Свещената Римска империя се разпада.

1812
Последните френски войски на Наполеон напускат Русия.
Наполеон Бонапарт е френски император. Роден е в град Аячо на остров Корсика през 1769 г. През 1785 г. той завършва военно училище в Париж и става подпоручик. През 1793 г. като капитан-артилерист участва в обсадата на Тулон, зает от англичаните. Благодарение на неговите способности френската революционна армия превзема Тулон и прогонва британския флот от френските брегове. На 14 януари 1794 г. е произведен в звание бригаден генерал. През 1795 г. ликвидира роялистки метеж в Париж, след което е назначен за командващ на френската армия, действаща в Италия. През своята военна кариера Наполеон печели повече от 60 сражения. По време на похода в Италия (1796-1797 г.) се проявява не само като талантлив генерал, но и като добър дипломат. През 1798-1799 г. организира и командва египетски поход, разбива турската армия, завладява Египет и Сирия и организира административна и данъчната система в завладените територии. На 9 ноември 1799 г. Наполеон извършва държавен преврат и става пръв консул. На 18 април 1804 г. е провъзгласен за император на Франция. Опитва с цената на нови войни и победи да се задържи на императорския престол. Англия, Австрия и Прусия образуват Рейнската лига (1804) – политически съюз, насочен срещу Франция. През 1805 г. Наполеон разгромява Австрия (битката при Аустерлиц) и сключва Пресбургския мир (1805 г.). През 1806 г. в битките при Йена и Ауерщад разгромява Прусия и я окупира. Англия организира морска блокада на Франция и Наполеон отговаря с континентална блокада срещу острова. През 1807 г. разбива руската армия при Ейлау и Фридланд. Принуждава Русия да се присъедини към континенталната блокада и с Тилзитския мир разделя Европа на 2 зони на влияние – френска и руска. През 1808-1811 г. той предприема поход за завоюване и окупиране на Испания, през 1809 г. побеждава Австрия, без да я обезвреди напълно. През 1812 г. Наполеон предприема несполучлив поход в Русия и е принуден да отстъпи и потегля обратно за Франция. Основната му грешка в руския поход е не толкова военна, колкото политическа Вместо да даде свобода на руския народ, като разруши феодално-крепостническата система, премахне самодържавието и въведе конституционно управление, той окупира Русия. Това позволява на Александър I и царедворците да го обявят за враг на Русия и на православната вяра. Целият руски народ се вдига на война за защита на вярата и отечеството. В тези условия прогресивните идеи на Френската революция са обявени за реакционни. Победата на Русия в Отечествената война (1812-1813 г.) позволява да се съхрани самодържавието в продължение на повече от 100 години. През 1813 г. на Парижкия конгрес Наполеон отхвърля условията за мир. След поражението на Франция в битката при Лайпциг (1813 г.) съюзните армии окупират страната, Наполеон абдикира в двореца Фонтебло и е заточен на о-в Елба. През пролетта на 1815 г. напуска о-в Елба и се завръща във Франция. Настъпва периодът на т. нар. "100 дни". Реставрацията на монархията във Франция е премахната. След загубата в битката при Ватерло през 1815 г. Наполеон е заточен на о-в Св. Елена, където е поставен под най-строг режим и охрана от английските войски. След смъртта на му са публикувани неговите "Мемоари от о-в Света Елена" и "Мемоари", продиктувани по време на заточението.

1909
Oт 25 до 27 декември в Белград се провежда Първа Балканска социалдемократическа конференция с участието на делегати от БРСДП .

1979
Започва съветската офанзива в Афганистан.

1991
Президентът на СССР Михаил Горбачов обявява своята оставка, последвала решението за разпадането на съюза. Михаил Горбачов е генерален секретар на ЦК на КПСС (1985-1991 г.), президент на СССР (1990-1991 г.), секретар на ЦК (1978-1985 г.), член на Политбюро на ЦК (1980 г.) на КПСС, председател на Президиума на Върховния съвет на СССР (1988 г.), председател на Върховния съвет (1989-1990 г.), председател на Съвета за отбрана. Провежда политика на гласност и преустройство в СССР и на сигурност в международните отношения, за намаляване на напрежението в света. Горбачов сключва Договор за ликвидиране на ракетите със среден и по-малък обсег на действие през 1987 г., за разрешаване по мирен път на конфликтите в Ангола, Афганистан, Камбоджа и Никарагуа, за отбранителна насоченост на военните доктрини, за защита на общочовешките интереси. Получава Нобеловата награда за мир през 1990 г. "за водещата му роля при провеждане на радикалните промени в отношенията между Изтока и Запада".