КАЛЕНДАР НА СЪБИТИЯТА - НДТ, Добрич, България

НА 2 ЮЛИ СА РОДЕНИ

1831
Александър Фьодорович Гилфердинг - руски историк славист, член-кореспондент на Петербургската академия на науките. Руски консул в Босна (1856 –1859 г.). Научните му интереси са насочени към историята на славянските народи от най-дълбока древност до XIX в. Изявява се като страстен колекционер на славянски ръкописи. На основата на издирени от него извори пише "История на сърбите и българите", в която проследява миналото на двата народа през средните векове. Публикува и поредица от статии за живота и делото на братята Кирил и Методий. Установява тесни контакти и с някои от видните български възрожденски дейци.

1841
Александър Михайлович Зайцев - руски химик органик, член-кореспондент на Петербургската АН (1885 г.). Александър Зайцев е ученик на А. М. Бутлеров. След завършване на Казанския университет работи в лабораториите на Колбе и Вюрц. Защитава докторска дисертация на тема "Нов способ за превръщане на течни киселини в съответстващи им алкохоли" (1870 г.). От 1871 г. Александър Зайцев е редовен професор в Казанския университет. Изследванията му помагат за развитието на теорията за химическия строеж на Бутлеров. От 1870 г. работи върху синтеза на спиртове. През 1873 г. синтезира диетилкарбинол, което слага началото на изследванията на Ф. Барбие, В. Гриняр и др. Синтезира различни въглеводороди (бутилен, диалил и др.). Ученици на Александър Зайцев са Е. Е. Вагнер, И. И. Канонников, А. Е. Арбузов, С. Н. Реформатски, А. Н. Реформатски и др.
Той умира на 1 септември 1910 г.

1858
Илия Куртев (И. К. Добрев) - български обществен деец, политик. Учи в родния си град. Взема участие в Руско-турската война (1877 г.-1878 г.), в подготовката на Съединението (1885 г.), в Сръбско-българската война (1885 г.). Илия Куртев е русофил, уволнен от армията през 1895 г.. Председател е на дружество “Сливница”.
Илия Куртев умира на 7 август 1923 г. в София.

1886
Михаил Йовов Йовов - военен и държавен деец, дипломат. Роден е в Пловдив. Завършва Военното училище в София и Генералщабна академия в Санкт Петербург. Участва в Балканската война 1912–1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. След края на Първата световна война продължава военната си кариера. На 30 април 1933 г. е произведен в чин генерал-майор. След държавния преврат на 19 май 1934 г. е уволнен от армията. Министър на народното просвещение (23 ноември 1935 г. – 4 юли 1936 г.). Министър на железниците, пощите и телеграфите (23 октомври 1936 г. – 14 ноември 1938 г.). Същевременно е и представител на Съюза на бойците от фронта (1936 – 1940 г.). Депутат е в ХХV ОНС (1940 – 1944 г. ). След 9 септември 1944 г. не се завръща в България и живее в Швеция, а от 1948 г. – в Аржентина. Осъден е задочно от Народния съд на смърт.

1906
Петър Димитров-Рудар (псевдоним на Петър Димитров Келов) - български писател, литературен теоретик на детската литература. Завършва право в СУ”Св. Климент Охридски” през 1929 г. Той е един от основателите на Дружеството на детските писатели през 1925 г. Участник е в Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Преподавател е по детска литература в Държавния библиотечен институт в периода 1952-1962 г. Автор е на съчиненията "Нашата детска литература. Ч. I. Поезия" (1927 г.), "Детска литература. Учебник за учителските институти. Т. I-II" (1953-1954 г.), "Разкази за Георги Димитров" (1968 г.) и други.
Петър Димитров-Рудар умира на 18 октомври 1994 г. в София.

1923
Вислава Шимборска - полска поетеса. Завършва полска филология и социология в Ягелонския университет в Краков. През 1945 г. дебютира със своите първи стихове. От 1953 г. работи като редактор в литературен седмичник “Жиче литерацке”. Нейните предимно сюжетни или “тематични” поетични коментари носят неповторимостта на откривателството. Автор е на стихосбирките “За това живеем” (1952 г.), “Въпроси, задавани на себе си” (1954 г.), “Призив към Йети” (1957 г.), “Сол” (1962 г.), “Сто забави” (1967 г.), “Всеки случай” (1972 г.), “Големият брой” (1976 г.), “Хора на моста” (1986 г.).Авторка на книги с есета.

1940
Георги Иванов - първият български космонавт, генерал-майор. В армията е от 1958 г. През 1964 г. завършва ВНВВУ "Г. Бенковски" в Долна Митрополия. Има квалификация пилот I клас. От 1978 г. се обучава в Центъра за подготовка на космонавти "Ю. Гагарин" в СССР (бивш). Лети в Космоса заедно с Н. Рукавишников на борда на кораба "Союз - 33" (изстрелян на 10 април 1979 г.). Поради възникнали затруднения в сближаващо-коригиращата система на кораба и отклонения от предвидения режим на работа спускаемият апарат се приземява принудително на 12 април 1979 г.

1963
Росица Кирилова - българска поп- и кънтри-изпълнителка. Появява се на сцената през 1981 г. с група “Следи”. Работи самостоятелно от 1983 г. Следва английска филология, завършва журналистика в СУ” Св. Климент Охридски”. Участва в тв предавания, концерти на живо, пее в дует с Георги Христов. Нейни албуми са “Любов завинаги” (1984 г.), “Усмихни се за мен” (1985 г.), “Росица Кирилова” (1986 г.), “Приятелите винаги остават” (1987 г.), “Всяко нещо има свое време” (1988 г.), “Кажи ми добър ден” (1989 г.), “Нещо невероятно (заедно с Г. Христов)” (1990 г.), “Живей за мига” (1991 г.), “Мики Маус” (1992 г.), “Без маска и грим (Роси и Панайотов)” (1993 г.), “Моята кукла Барби” (1994 г.), “Вълшебница” (1995 г.), “Учителко, целувам ти ръка” (1996 г.), “Бог да е с теб I & II” (1997 г.), “40 златни хита - Бог да е с теб” (1998 г.).

1964
Димо Тонев - български състезател по волейбол. Висок е 205 см. Става 2 пъти шампион на България с отбора на “ЦСКА”. Пет сезона е в отбора на “Левски”, с който става републикански шампион. Играе в няколко италиански отбора (“Петрарка”, “Падуа”, “Сислей”, “Тревизо”, “Чентроматик”, както и в гръцкия “Олимпиакос”, “Панатинайкос” (с него е шампион на Гърция – 1996 г.). Има 480 мача в националния отбор от 1984 г. до 1996 г., като е негов капитан през последните 4 години. През 1986 г. става Бронзов медалист от световния шампионат във Франция. На Световното първенство в Бразилия 1990 г. е признат за Блокировач №1.

1966
Жоел Деспайе - кубински волейболист. Той е състезател на "S. Cuba". Жоел Деспайе е един от най-силните нападатели в света през последните години. С кубинския отбор е трети на състезанията за Световната лига през 1995 г. и първи в лигата през 1998 г. На Олимпиадата в Атланта (САЩ) през 1998 г. кубинците (с Жоел Деспайе) печелят бронзов медал, а на последното световно първенство в Япония са втори.

НА 2 ЮЛИ УМИРАТ

936
Хенрих I Птицелов. Той е роден около 876 г. в Мемлебен, Саксония. Крал е от 919 г., и е основател на Саксонската династия. Той е Саксонски херцог от рода на Людолфингите. От политика на принудителни отстъпки пред херцозите Хенрих I постепенно преминава към тяхното подчиняване. Отново присъединява към германското кралство отпадналата преди това Лотарингия през 925 г. За борба с нашествията на унгарците построява и укрепва редица градове и създава силна конница. През 933 г. побеждава унгарците при Риад. През периода 928 г.-929 г. провежда походи за завоюването на земите на полабските славяни. Политиката му подготвя значителното засилване на кралската власт при неговия син и наследник Отон I.

1778
Жан-Жак Русо - френски философ - просветител, писател и композитор.
Роден е на 28 юни 1712 г. в Женева. До 1741 г. живее в Швейцария, след това - в Париж. През 1743-1744 г. е секретар на френското посолство във Венеция. В Париж се сближава с Дени Дидро и други просветители, сътрудничи в създаването на "Енциклопедия", като пише статии главно из областта на музиката. През 1762 г., след публикуването на "Емил, или За възпитанието" и "За обществения договор", Русо напуска Франция. Преследват го не само френски католици, но и швейцарски протестанти. През 1770 г. се връща в Париж. Последните месеци от живота си прекарва в имението на маркиз Луи-Ренеде Жирарден Ерменонвил. По време на Якобинската диктатура останките му са пренесени в Пантеона. Русо е най-влиятелният представител на Френското просвещение. Социално-философските му възгледи намират отражение в неговите трактати: "Разсъждения за науките и изкуствата" (1750 г.), "За обществения договор" (1762 г.). Според Русо главната причина за неравенството между хората е частната собственост, а държавния закон е израз на общата воля. Идеалът на Русо е неголяма патриархална република, в която всички граждани могат да обсъждат законите, по които ще живеят. Педагогическите схващания на Русо са изложени в неговия роман "Емил, или За възпитанието". Те са част от неговите политически схващания и се определят от тях. Художественото му творчество е разнообразно: стихове, поеми, комедии, опери, за които сам съчинява и либретото, и музиката, романси ("Юлия, или Новата Елоиза", 1761 г.; "Изповед", 1766 г.-1769 г.). Произведенията на Русо оказват силно влияние на общественото съзнание в Европа в навечерието на Френската революция. По-късно от него се учат и романтиците: Джордж Байрон, Виктор Юго, Жорж Санд и писатели като Франсуа Шатобриан.

1843
Самуел Ханеман - германски лекар, създател на хомеопатията. Роден е на 10 април 1755 г. в Майсен. Получава медицинско образование в Лайпциг и Ерланген. Обявява се против пускането на кръв, изкуственото предизвикване на повръщане и други средства, с които злоупотребяват съвременните лекари. Особено голямо значение придава на хигиената и диетологията.

1876
Велчо Петров Ночев (Велчо войвода) - български революционер, участник в националното-освободително движение. Роден е през 1840 г. в махала Камено бърдо, днешно към град Априлци. По време на Априлското въстание е войвода на дружина.

1914
Джозеф Чембърлейн - английски държавник, общественик, индустриалец.
Роден е на 8 юли 1836 г. в Лондон. В началото е привърженик на радикалното крило в Радикалната партия.През 1873-1876 г. е кмет на Бирмингам. За пръв път е избран за депутат в Парламента през 1876 г. Два пъти е министър в кабинетите на У. Гладстон (1880-1885 г., 1886 г.). Обявяването му против проекта за автономия на Ирландия (1886 г.) довежда до разцепление на Либералната партия; от либералите се отделя голяма група на така наречените либерали-юнионисти начело с Чембърлейн, които влизат в Консервативната партия. В периода 1895-1903 г. е министър на колониите в консервативните кабинети.Той е един от организаторите на британската експанзионистична политика по време на Англо-бурската война (1899-1902 г.). Организатор и ръководител на кампанията за преминаване към протекционизъм (след 1903 г.). През 1906 г. се оттегля от активна политическа дейност.

1932
Мануел ІІ - португалски крал (1908-1910 г.).
Роден е на 15 октомври 1889 г. в Лисабон. Застава на престола, след като анархисти убиват неговия баща Карлуш и по-големия му брат Луи-Филип. Опитва се да укрепи позициите на монархията, обещава да проведе редица реформи, както и амнистия за участниците във въстанието във флота от 1906 г., но засилва полицейския терор. На 4 октомври 1910 г. в обстановката на започваща революция заминава за Великобритания.

1949
Георги Михайлов Димитров - политически и държавен деец. Тленните му останки са пренесени в България и поставени в специално изграден за него мавзолей в центъра на столицата. В началото на 90-те години по личното желание на близките му те са извадени от мавзолея и погребани в Софийските централни гробища.
Той е роден на 18 юни 1882 г. в с. Ковачевци, Радомирско. Поради липса на средства прекъсва образованието си във II (VI) клас и става печатарски работник. През 1902 г. влиза в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия, а след разцеплението и през лятото на 1903 г. застава на страната на течението, възглавено от Д. Благоев. През 1904-1905 г. е секретар на Софийската партийна организация. От 1909 г. е включен в състава на ЦК на БРСДП (т.с.) и е издигнат за секретар на Синдикалния комитет на Общия работнически синдикален съюз (ОРСС). Избиран е многократно за общински съветник и за народен представител.
Ратува за националното обединение на българския народ, но не по пътя на войните, а чрез Балканската социалдемократическа федерация. Обявява се против въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. на страната на която и да е от двете воюващи групировки. По време на войната провежда активна антивоенна агитация, заради която е арестуван и хвърлен в затвора. Посреща с радост избухването както на Февруарската, така и на Октомврийската революция 1917 г. в Русия.
След катастрофалното поражение на България в Първата световна война е амнистиран. Взема дейно участие във възстановяването на БРСДП (т.с.) и нейното масовизиране. Участва и във възстановяването и организационното укрепване на синдикалното движение в страната. Включва се и в международното работническо и комунистическо движение. Като представител на БКП (т.с.) присъства на някои от конгресите на Коминтерна в Москва. До лятото на 1923 г. на практика стои на тесняшки позиции, поради което не възразява срещу възприетата тактика на неутралитет на партията по време на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Под въздействието на Коминтерна взема дейно участие в подготовката и избухването на Септемврийското въстание 1923 г., след неуспеха на което заедно с В. Коларов емигрира от България. Първоначално живее в Югославия и Австрия, но по-късно се установява в СССР. Привлечен е в апарата на Коминтерна и Профинтерна. Изявява се и като един от ръководните дейци на Балканската комунистическа федерация. От 1929 до 1933 г. е ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна.
През март 1933 г. заедно с Бл. Попов и В. Танев е арестуван в Берлин и подведен под съдебна отговорност като един от подпалвачите на Райхстага. По време на процеса в Лайпциг (1933-1934 г.) отхвърля отправеното му обвинение и поради липса на доказателства получава оправдателна присъда. След отказа на българското правителство да го приеме в страната заминава за СССР, където получава и съветско поданство.
Отново е привлечен в апарата на Коминтерна. На VII конгрес на тази световна комунистическа организация е избран за генерален секретар и я възглавява до разтурянето и през 1943 г.
След Лайпцигския процес застава начело и на ръководството на БКП (т.с.) и води борба против лявото сектантство, загнездило се в нейните редове още в края на 20-те г.
През периода на въоръжената съпротива в България 1941-1944 г. е главен инициатор за създаването на Отечествения фронт (ОФ) и за сплотяване на левите сили в страната под неговото знаме. Като отговорен ръководител на Коминтерна и той носи отговорност за сталинските репресии срещу дейци на БКП, емигрирали в СССР.
Завръща се в България през ноември 1945 г. и се включва в обществено-политическия и живот. След изборната победа на БРП (к) в VI Велико народно събрание (ноември 1946 г.) е назначен за министър-председател на България, на който пост остава до смъртта си. Заедно с това възглавява и ръководството на БРП (к), преименувала се през декември 1948 в БКП.

1958
Божан Ангелов – български интелектуалец, литературен критик, общественик.
Божан Великов Ангелов е роден на 1 октомври 1873 г. в Русе През 1894 г. завършва Славянска филология в СУ” Климент Охридски”. Учителства в Свищов, Русе, Видин, София (от 1902 г., във Втора мъжка гимназия). Два пъти е директор на Народния театър в София (1909 – 1911 г., 1918-1920 г.). В периода 1923-1928 г. е директор на Софийската народна библиотека. Божан Ангелов заема поста главен инспектор по български в Министерството на народното просвещение. Сътрудник е на сп. "Мисъл", "Училищен преглед", "Съвременен преглед" и др. Автор е на учебници и учебни помагала за начално и средното училище. Издава "История на българската литература в примери и библиографии".

1961
Самоубива се Ърнест Милър Хемингуей - американски писател.
Роден е на 21 юли 1899 г. в Оук Парк, Чикаго, Илинойс, САЩ. Започва литературната си кариера още като юноша. В началните класове на гимназията е редактор на ученическия вестник. Първата си сериозна литературна школа получава във вестник “Канзас Стар”, където постъпва през 1917 г. Участва в Първата световна война като санитар в автоколона линейки на Червения кръст, където е ранен и лежи в болница в Милано. След войната става пътуващ кореспондент (1921 г.-1924 г.) на издаваните в Торонто (Канада) вестници “Дейли Стар” и “Стар Уикли”. От 1921 г. до 1926 г. живее в Париж. Първата му значителна книга е сборник с разкази “В наше време” (1924 г.), отпечатана в Париж от У. Бърд в 170 екземпляра; второто издание излиза през 1925 г. с тираж 1335 екземпляра. През 1926 г. издава първия си роман “И изгрява слънце (Фиеста)”, от който само за 4 месеца са продадени 12 хиляди екземпляра в Ню Йорк. Вторият си сборник разкази “Мъже без жени” издава през 1927 г. в издателството “Ч. Скрибнърс Сънс”. Следва сборника “Победителят нищо не печели” (1933 г.), отново на издателска къща “Ч. Скрибнърс Сънс”. От 1937 г. до 1939 г. отразява събитията в Испания като кореспондент на Североамериканското сдружение на вестниците. През този период печата разкази за Испания и испанските събития в сп. “Ескуайър”, “Кен”, “Ню Масис”. През 1937 г. излиза романът му “Да имаш и да нямаш” - една “американска” книга на Хемингуей. (през 30-те години се заселва в Кий Уест, Флорида). През 1936 г. излизат новелите “Краткото щастие на Франсис Макомбър” и “Снеговете на Килиманджаро”, последвани от “Зелените хълмове на Африка”, в които автобиографичният елемент, характерен за прозата му, е особено отчетлив. Своеобразен връх на “испанската тема” е романът “За кого бие камбаната” (1940 г.). Хемингуей участва и във Втората световна война. От този период е антологията му “Хора по време на война” (1942 г.). През 1950 г. издава романа “Отвъд реката, сред дърветата”, но истински триумф постига с повестта “Старецът и морето” (1952 г.). Книгата е наградена с “Пулицър” в САЩ за 1952 г. С журналистика се занимава и през 50-те години, когато живее в имението си “Ла Финка Вихия” до Хавана, Куба. През 1954 г. получава Нобелова награда за литература. След смъртта му излизат книгите “Опасно лято”, “Острови по течението”, “Райската градина” и др.
Самоубийството тече през семейството Хемингуей – баща му Клерънс Хемингуей, сестрите му Урсула и Лейчестър, а по-късно и внучката му Маргоу Хемингуей, всичките те се самоубиват. Според някои учени във фамилията има наследствено заболяване, при което високата концентрация на желязо в кръвта предизвиква поражения на панкреаса и дълбока депресия и психическа нестабилност. Със сигурност се знае, че бащата на Хемингуей е развил тежка форма на диабет. По други мнения със здраволословното състояние на Хемингуей силно се спекулира, тъй като той е пиел много, и в последните години от живота си дори е бил пристрастен към алкохола.

2000
Чавдар Цолин Драгойчев - български лекар кардиолог, професор по сърдечносъдова хирургия (от 1969 г.); член–кореспондент на БАН (1981 г.). През 1962 г. става член на Световната кардиологична асоциация.
Чавдар Драгойчев е роден на 24 декември 1925 г. в Пловдив.През 1930-1945 г. живее в СССР. През 1952 г. завършва медицина в СССР . Работи в Катедрата по болнична хирургия в ИСУЛ (дн. Медицинска академия, 1956-1961 г.). От 1974 г. ръководи Клиниката по сърдечна хирургия, от 1977 г. е директор на Научния институт по сърдечносъдови заболявания. Един от първите специалисти в България, който използва умерената хипотермия при различни видове клапанна сърдечна хирургия. Развива хирургичното лечение на вродени сърдечни пороци в ранна детска възраст. Чавдар Драгойчев е съавтор на трудове по хирургия: "Оперативна хирургия в шест тома", т. III. (1962 г.), "Грешки и усложнения при хирургическите операции" (1966 г.), "Функционална диагностика на заболяванията на сърцето и периферното кръвообращение" (1972 г.) и др.

НА 2 ЮЛИ В БЪЛГАРИЯ

1850
Участниците в съвещанието на Връшка чука изготвят изложение, в което описват тежкото положение на населението в Ломско, Видинско и Белоградчишко, като изрично акцентират върху лоялността на българите към султана. "Сега - заявяват селските старейшини, сме станали и трите нахии да си видиме правицата, що ни писуваше фермано царски, а они обърнаха на назе пушки, ножеве, топове, та ни избиха, изсекоха, къщи запалиха, попове изсекоха, църкви обраха, пивници изтрошиха, брашно разпиляха, казани съсипаха..."
На 30 юни 1850 г., Али Риза паша изпраща във въстаническия лагер в района на Връшка чука и с. Раковец делегация с писмено възвание, в което се дава тридневен срок за разпускане на въстаническите отряди. На населението се предлага да излъчи свои представители, които да изложат пред властите своите искания.
Съвещанието на Връшка чука започва на 1 юли. То се провежда между селските старейшини от Видинско и Кулско и трябва да уточни по-нататъшната тактика на въстаниците.
На 4 юли 1850 г. селските старейшини, събрани на Връшка чука, отправят чрез сръбския княз Александър Карагеоргевич ново изложение до султана. Изготвен е и писменият отговор на поставените от турските власти искания за връщане на населението по селата.
Няколко дена по-късно, пратениците на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на Връшка чука с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете.
През 1850 г. в Северозападна България избухва въстание. Масовото антифеодално селско въстание, избухва във Видинско, Ломско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не довеждат до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме, нито подсилили гаранциите за защита на неговите елементарни човешки права. През 1850 г. оцелелите от Нишкото въстание 1841 г. и др. революционни сблъсъци по-видни дейци от Северозападна България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии (които не по-малко страдали от чуждия национален гнет) и др. За ръководители са избрани Ив. Кулин, П. Маринов, Ц. Тодоров. На 29 май с1850 г.бунтът пламва в Ломско, Видинско и Белоградчишко. Броят на въстаниците достига около 16 000 души. Те обаче са лошо въоръжени и скоро османските власти успяват да усмирят въстаналите маси във Видинско и Ломско. По-голям размах въстанието придобива в Белоградчишкия край. В продължение на няколко дни надигналите се селяни обсаждат града, но без успех. Срещу тях са изпратени османски войски, които вече се били справили с въстаниците във Видинско и Ломско. Лишени от възможността да им се противопоставят, белоградчишките селяни се оттеглят към планинските райони. Въпреки неизгодното положение, в което се оказва въстаналото население, то не се отказва от своята борба, преди да бъдат приети неговите искания. Героичните действия на въстаниците стават известни и на европейската общественост. С помощта на сръбското правителство водачите на въстанието влизат в преговори с Високата порта. Под натиска на западноевропейските фактори тя приема (август - септември) представители на надигналото се население. В резултат на това се стига до удовлетворяване на най-главното им искане - премахването на господарското земевладение и предоставяне право на селяните сами да си избират свои местни управители (кнезове) в нахиите (околиите). Обещанията на османското правителство обаче се оказват свързани с много условности, които обезсилват до голяма степен предоставените от него права на въстаналото население. То се съгласява да премахне спахийското земевладение, при условие че местното население приеме да откупи спахийските земи. А обещанието за избиране на кнезове не се осъществя, тъй като Високата порта се отказва впоследствие от намерението си да предостави автономия на този край.

1867
Сформираната в района на Зайчар чета начело с Иван Кулин и Еремия Петров Българов преминава сръбско-турската граница през Връшка чука и се насочва към Раковския манастир.
Иван Ангелов Кулин е деец на националноосвободителното движение. Роден е през 1803 г. в с. Медковец, днешна област Монтана. Като юноша е хайдутин, а по-късно става войвода на чета. В периода 1834 г. – 1837 г. той участва в Берковско-Пиротските въстания, след които е избран за кнез на родното си село. През 1848 г. - 1850 г. е баш кнез на Ломската каза. След избухване на въстанието в Северозападна България 1850 г. той е един от неговите водачи. Заловен и хвърлен в затвор, успява да избяга и емигрира във Влашко, а след това в Сърбия. През 1856 г. участва в подготовката на Димитракиевата буна. По-късно се включва в основания от Любен Каравелов Български комитет в Белград (1867 г.), след което застава начело на Зайчарската чета, която не успява да прехвърли в България през 1867 г. поради пречките на сръбското правителство. Иван Кулин умира на 12 юли 1870 г.

1880
Публикувани са Привременни правила за църковното устройство и управление на княжеството, които са отхвърлени от повечето архиереи и от екзарх Йосиф I с мотива, че не са приети от Светия синод и затова нарушават конституцията.
Екзарх Йосиф I е български екзарх, обществен и просветен деец, почетен член на Българското книжовно дружество (днешна БАН). Светското му име е Лазар Йовчев. Роден е в Калофер на 5 май 1840 г. Завършва френски католически лицей в Цариград, след което следва във Философско-литературния и в Правния факултет на Сорбоната в Париж. През 1872 г. приема монашество и е назначен за екзархийски протосингел. Включва се активно в дейността на Българската екзархия за укрепване на влиянието и в смесените епархии. През 1876 г. е ръкоположен за епископ и избран за ловчански митрополит, а на следващата година за екзарх. След Освобождението работи активно за запазване и развитие на българското учебно и църковно дело в земите, останали под властта на Османската империя. Въпреки противодействието на Цариградската патриаршия и Високата порта с подкрепата на правителствата на Стефан Стамболов и Константин Стоилов успява да запази седалището на Българската екзархия в Цариград и да издейства нови берати за българските владици в Скопие и Охрид (1890 г.), Неврокоп и Велес (1894 г.), Битоля, Струмица и Дебър (1897 г.). Със съдействието на Българската екзархия до 1913 г. в Македония и Одринско се откриват 13 гимназии и 87 прогимназии. След края на Балканската война 1912 г.–1913 г. Йосиф I премества седалището на Българската екзархия в българската столица. Умира на 20 юли 1915 г.

1885 г.
Завършва конгресът, на който 19 македонски дружества избират Централно настоятелство с председател Димитър Ризов и подпредседател Димитър Петков.
Димитър Христов Ризов е роден през 1862 г. в Битолия. Той е обществен деец, дипломат, публицист и журналист. Учи в родния си град, а след това в Пловдив. През 1881 г. се завръща в Битоля и е назначен за екзархийски инспектор на българските училища в Македония. През 1884 г. се установява в Пловдив. Там се включва активно в съединисткото движение – избран е за член на Българския таен централен революционен комитет. Участва в осъществяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. През 1887 г. заминава да следва в Лиеж, Белгия. След завършване на образованието си, заема редица дипломатически постове – търговски консул в Скопие (1897–1899 г.), дипломатически агент в Цариград (1903–1905 г.), Белград (1905–1907 г.), Рим (1908–1915 г.) и Берлин (1915–1918 г.). Развива активна публицистична и журналистическа дейност. Редактор е на в. "Самозащита", "Македонский глас", "Независимост". Публикува материали във в. "Независима България", "Марица", "Балкан" и др. Автор е на спомени и брошури: "Княз Батенберг и Съединението", "Разлагающа се и възрождающа се България", "Етнография на Македония" и др.

1946
Приет е Закон за ръководство и контрол на войската. В нея не могат да служат лица с "фашистки, реставраторски и антидемократични проявления" и офицери, осъдени от така наречения Народен съд. На тази основа за кратко време са отстранени около 1/3 от офицерите.
Народният съд е временна съдебна институция, създадена въз основа на наредба закон на отечественофронтовското правителство и в изпълнение повеленията на Техеранската конференция 1943 г. за наказване на военнопрестъпниците, виновни за започването на Втората световна война 1939–1945. Под ударите на този акт попадат лицата, пряко ангажирани с въвличането на България в световната война на страната на държавите от хитлеристката ос: регентите (тъй като цар Борис III вече е починал), министрите от кабинетите на проф. Б. Филов (февр. 1940–септ. 1943), на Д. Божилов (септ. 1943–юни 1944), на Ив. Багрянов (юни–септ. 1944) и на К. Муравиев (2–8 септ. 1944), депутатите от ХХV ОНС (1940–1944), висши военни лица, полицейски служители и др., проявили се в преследването на българските евреи и на лица от съпротивителното движение 1941–1944, представители на печата, писатели и др., пропагандирали и възхвалявали съюза на България със страните от хитлеристката ос и т. н. При наличие на чуждестранни войски (части на III Украински фронт) срещу наредбата-закон на практика не се противопоставят никакви сили в страната, поради което и нейното приложение започва още през есента на 1944 г. Пред Народния съд са изправени 11 122 души, срещу които са образувани 135 процеса в София и в различни други краища на страната. Специални състави съдят регентите, министър-председателя и дворцовите съветници, както и депутатите от ХХV ОНС. На смърт са осъдени 2730 души, сред които регентите Б. Филов, княз Кирил Преславски, ген.-лейт. Н. Михов, министър-председателя Б. Филов, Д. Божилов и Ив. Багрянов, повечето от министрите в техните кабинети, по-голямата част от дворцовите съветници – арх. Й. Севов, Л. Лулчев и др., 67 народни представители, голям брой висши военни лица, полицейски служители и др. Доживотна присъда получават 1305 души. Освен това са конфискувани над 200 предприятия и голямо количество недвижими и движими имущества на осъдените лица. С Народния съд на практика се дезавуира действащата в страната Търновска конституция, която не предвижда такава съдебна институция. Не случайно и издадените от него присъди не са от името на монарха, а от "името на народа".

1955
Политбюро на ЦК на БКП взема решение за развитие на българо-югославските отношения. В него се посочва, че БКП се ръководи от интересите на международното комунистическо движение и на социалистическите страни, които изискват подобряване на отношенията с Югославия. Пътят към това е прекратяване на взаимните нападки и възприемане на тактиката на "временно мълчание, търпимост и сдържаност" към споровете от миналото по македонския въпрос. В изпълнение на това решение още до края на 1955 г. са подписани редица спогодби с Югославия.
Македонският въпрос е част от българския национален въпрос, условно обозначение на борбите на българския народ за освобождение на Македония, която заедно с Одринско по силата на Берлинския договор 1878 г. остава и след Освобождението на България под прякото владение на Османска Турция. Първоначално борбата се води стихийно, поради което резултатите са почти нищожни. Първият опит за премахване на османската власт в двете области е Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879, което завършва без успех. В резултат на македонския въпрос е създадена Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) през 1893 г.

2 - 15 юли 1959 г.
На шестото световно студентско първенство по шахмат в Будапеща българският отбор става шампион.

1975 г.
На посещение в България пристига гръцкият министър-председател Константинос Караманлис.
Константинос Караманлис е президент на Гърция в периода 1980-85 г. и 1990-95 г. Той е основател (1956 г.) и лидер (до 1963 г.) на партията Национален радикален съюз. През 1974 г. основава партията "Нова демокрация" и неин лидер до 1980 г. Министър-председател на Гърция (1955-63 и 1974-80 г.).

2 - 4 юли 1981 г.
В София се провежда тридесет и петата сесия на СИВ.
Съветът за икономическа взаимопомощ е междуправителствен съюз, учреден през 1949 г. от СССР, България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния, който подпомага взаимната международна търговия и координацията на националните икономически планове. Доминиран е от СССР. Системно подчинява икономиката на политиката и интересите на Съветския съюз. Разпуснат е през 1991 г.

НА 2 ЮЛИ В СВЕТА

1644
Армията на Оливър Кромуел постига първата си победа над роялистите в битката при Марстън Мур – едно от най-важните сражения по време на гражданската война в Англия.
Оливър Кромуел е роден на 25 април 1599 г. в Хантингдън. Той е деец на Английската буржоазна революция от ХVII в., ръководител е на индепендентите. През 1640 г. е избран в Дългия парламент. Един от главните организатори на парламентарната армия, която удържа победа над кралската армия в Първата (1642-1646 г.) и Втората (1648 г.) граждански войни. Като се опира на армията, през 1648 г. изгонва от парламента презвитерианите, съдейства за провъзгласяването на републиката (1649 г.). От 1650 г. е лорд-генерал (главнокомандващ въоръжените сили). Смазва движенията на левелерите, дигерите, освободителните движения в Ирландия и Шотландия. През 1653 г. установява едноличен военен режим. Умира на 3 септември 1658 г. в Лондон.

1687 г.
Крал Джеймс ІІ разпуска английския парламент.
Джеймс ІІ е роден през 1633 г. и е третият син на Чарлз І и Анриета Мария. Джеймс ІІ като брат си е намесен в Гражданската война и избягва в изгнание във Франция след създаването на Общността от Кромуел. Джеймс ІІ е детрониран през 1688 г. и умира през 1701 г.
Джеймс ІІ се различава от предшественика си – въпреки че е смел в битка до последните си години, остава твърд поддръжник на католицизма. Възкачването му е приветствано с ентусиазъм. Чарлз, предишният крал, оставя лоялен и изпълнителен парламент, но Джеймс ІІ, действайки безразсъдно, се опитва да върне Англия към католическата вяра, което му струва короната.
Религията и политиката са преплетени в обществения живот на Джеймс ІІ. Той се противопоставя на закона от 1673 г., според който католиците нямат право да заемат административни позиции. Парламентът от 1679 г. опитва да изключи Джеймс ІІ от властта и се проваля само защото Чарлз ІІ го разпуска. Месеци след възкачването си, Джеймс ІІ се справя решително с протестантски бунт, където не показва никаква толерантност. Кралят назначава само католици на високите държавни длъжности, което обръща и виги, и тори срещу него.
След 3 години и старата аристокрация, и зараждащата се комерсиална класа вече са отчуждени от краля. Раждането на мъжкия наследник Джеймс Франсис Едуард създава конфликт с парламента, който настоява протестантската кралска дъщеря Мери да бъде наследник на трона. След официалната покана от страна на парламента Мери и съпругът й Уилям Ориндж да се възползват от законното си право на управление, Джеймс ІІ уплашен решава да избяга от Лондон. Въпреки това кралят е заловен след битка, но Уилям Ориндж осигурява заминаването в изгнание във Франция, където Джеймс ІІ живее до края на живота си.
Опитите на Джеймс ІІ да наложи католицизма в Англия обрича властването му. Кралското родословие е от първостепенно значение за парламента, но и протестантството също – а решението за избора на наследник на трона е оставено на английския парламент.

1819
В Англия е приет закон за фабриките, който забранява наемането на работа на деца под 9-годишна възраст в текстилните фабрики. Според закона деца под 16-годишна възраст могат да работят само 12 часа на ден.

1849 г.
Гар***ди започва гладна стачка в Рим.
Джузепе Гар***ди е известна военна фигура и участва активно в изграждането на модерна Италия като национална държава. Гар***ди e моряк в Средиземноморието и през 1832 г. получава сертификат за търговски капитан. По време на пътуване в Черно море е иницииран в рамките на Италианското национално движение. През 1833 г. в Марсилия се среща с Мацини, който има голямо влияние върху него, впоследствие Гар***ди става член на Млада Италия.
През февруари 1834 г. Гар***ди участва във въстание на Мацини в Пиемонд, където първият е осъден на смърт от генуезки съд, след което избягва в Марсилия. Гар***ди плава до Тунис, а по-късно пристига в Бразилия, където среща Анита, бъдещата си съпруга.
С други италианци и републиканци се бие на страната на Уругвай срещу Аржентина. През 1843 г. Гар***ди основава Италианския легион, чието черно знаме символизира скърбяща Италия, а вулканът в средата – спящата сила в страната.
Новини за революция в Палермо от януари 1848 г. подтикват Гар***ди да поведе около 60 от своите партизани в родината. Той предлага услугите си на Шарл Албер и Пиемонд, които инициират първата война за освобождението на Италия.

1853
Руската армия прекосява река Прут, с което започва Кримската война между Русия и Турция.
Кримска война 1853 г.-1856 г. е война между Русия и Османската империя, зад която застават някои от западноевропейските държави - Англия, Франция и Сардинското кралство. Причините за войната са породени от стремежа на двете воюващи групировки за надмощие в Близкия изток и Балканите. Повод за големия военен сблъсък служи отказът на Османската империя да признае правото на Русия да покровителства многобройното християнско население, живеещо в европейските предели на империята. Насърчавана от западноевропейските си съюзници, Османската империя не само не приема искането на Русия, но на 4 октомври 1853 г. и обявява война. Военните действия между двете държави се водят на два фронта: Кавказки и Балкански. Първоначалните неуспехи на османската армия ускоряват намесата на западноевропейските държави във войната. Първи се намесват Англия и Франция, като изпращат свои флоти в Черно море. Обединеният англо-френски флот навлиза в Черно море и Русия обявява война на Великобритания и Франция (февруари 1854 г.). Русия участва в Кримската война с армия от 700 000 души, а нейните противници - с 1 милион души. В отговор следва нахлуването на руски войски в дунавските княжества и окупирането на Силистра. Поради враждебното отношение на Австрия, обсадата на града бързо е вдигната и Русия изтегля войските си отвъд река Дунав. Следва стоварване на англо-френски войски във Варна, за да бъдат отправени срещу главната руска крепост на Кримския полуостров - Севастопол. През септември 1854 г. градът е обсаден откъм морето. В продължение на 11 месеца неговите жители героично отблъскват многобройните атаки на интервентите и не им позволяват неговото завладяване. Спасяването на града довежда и до спасяването на руския черноморски флот. Военните действия между воюващите не стихват. През януари 1855 г. във войната се намесва и Сардинското кралство. Изправена пред многократно превишаващия я противник, Русия е принудена да поиска примирие, а след това и мир. Мирният договор е подписан в началото на следващата 1856 г. Равносметката от войната е изтласкването на Русия от черноморския басейн и загубата на част от Бесарабия.
Избухването на Кримската война се посреща с големи надежди от българския народ, който очаква своето освобождение от османското иго в победата на руското оръжие. В помощ на руската армия се отправят редица доброволчески отряди. Сформиран е доброволчески корпус от 4000 души. Много българи участват в героичната отбрана на Севастопол. Войната подтиква и националноосвободителното движение в самите български земи. Неуспехът на Русия във войната довежда до отслабване на нейното влияние на Балканите, което обаче тя съумява да преодолее в началото на 70-те години на XIX в., възползвайки се умело от обстановката, създадена след поражението на един от главните и противници - Франция, във войната и срещу Прусия през 1870 г..

1900 г.
“Финландия” на Сибелиус прави премиерата си в Хелзинки.
Ян Сибелиус е роден в Хамеенлина, Финландия, на 12 август 1865 г. Когато завършва средното си образование през 1885 г., отива да учи в Музикалния институт в Хелзинки. Негов учител е Мартин Вегелиус по музикална теория и Цилагин по цигулка. След завършването на следването му през 1889 г. той продължава да изучава музика в Берлин и Виена, където се занимава с композиране. След завръщането си в Хелзинки през 1891 г. Сибелиус претърпява един от първите си успехи, хоралната симфония Кулерво. Завръщайки се отново в Хелзинския музикален институт, Сибелиус вече преподава. В периода от 1891 г до 1901 г. пише първите си две симфонии. През 1903 г. пише концерт за цигулка, последван от третата му симфония. Към 1914 г. 4-тата и 5-тата симфония са готови, а към 1919 – 6-тата и 7-мата. Оттогава до смъртта му през 1957 г. не създава повече значими творби. Счита се, че е писана 8-ма симфония, която е била унищожена. Заедно със седемте симфонии, Сибелиус пише над 100 солови песни и други малки творби, много от които са предназначени за струнни квартети.

1900
Над Германия е извършен първият полет на дирижабъла на граф Фердинанд фон Цепелин. На 2 юли пред погледите на хиляди зрители цепелинът се издига над езерото Констанс при град Фридрихсхафен. Неговият полет продължава 18 минути, поради лошите метеорологични условия.
Граф Фердинанд фон Цепелин е германски генерал и въздухоплавател. Построява управляемите въздушни кораби, наречени на негово име.

1940 г.
Хитлер нарежда нахлуване в Англия.
Веднага след победата на Германия над Франция, Адолф Хитлер нарежда на генералите си да организират инвазия във Великобритания. Планът е под кодовото название “Тюлен”, а целта е десантът на 160 000 немски войници по продължението на югоизточния бряг на Острова.
За няколко месеца немците събират цяла армада от плавателни съдове, включително 2000 адмиралтейски катера в немски, белгийски и френски пристанища. Генералите на Хитлер обаче са много притеснени от щетите, които Кралските военновъздушни сили могат да причинят на немската армия по време на инвазията. Затова Хитлер се съгласява на искането нахлуването да бъде отложено докато британските военновъздушни сили са унищожени.
На 12 август немски самолети започват масови бомбардировки по британски радарни станции, заводи за самолети и летища за бойни самолети. По време на щурмовете целите понасят тежки щети, а 20 RAF самолета са унищожени. Тази атака е последвана от ежедневни щурмове. Това е началото на Битката за Великобритания, както става известна по-късно.
Въпреки че плановете за нахлуването във Великобритания са изпипани в детайли, Адолф Хитлер не е много ентусиазиран от тях, така в крайна сметка на 12 октомври 1940 г. са изоставени. За сметка на това обаче Хитлер се опитва да подчини Великобритания чрез организацията на нощни бомбардировки.

1947
Съветският външен министър Молотов заявява, че СССР не се нуждае от помощ за възстановяването си след Втората световна война и не желае да участва в плана “Маршал”.
Планът “Маршал” представлява помощ, която САЩ дава на 16 западноевропейски страни. Тя възлиза на 16,4 млрд. долара под формата на икономическа и военна помощ и на заеми, предоставени за периода 1948-1952 г. Планът е предложен от ген. Дж. Маршал, американски държавен секретар,

1954
Официално започва работа телевизионната мрежа Евровизия Тв. Тя е международна организация за телевизия, създадена през 1954 г. в рамките на Европейския съюз за радиоразпръскване за редовна обмяна на програми между телевизионните организации - членове на съюза. Чрез нея се извършва обмен на развлекателни и учебно-образователни програми, както и спортни предавания. Координацията на програмите, предавани в мрежата на Евровизия, се осъществява от административно бюро със седалище Женева, а техническата координация - от централно техническо управление със седалище Брюксел. От 1961 г. се разменят и програми с Интервизията.

1962
В гр. Роджърс, Арканзас, е отворен първият Уолмарт.
Уолмарт е най-големята верига от магазини в света, и според печалбите от 2004 г. е най-голямата корпорация в света. Универсалните магазини на Уолмарт продават всякакви стоки. Веригата е критикувана поради факта, че практически изхвърля малките конкуретни фирми от пазара. С малко над 1.3 милиона Уолмарт е най-големият работодател за САЩ, Мексико и Канада. Веригата държи 14% от пазара на хранителни стоки в САЩ, и близо 20% от пазара на играчки. За фискалната 2005 г. от всеки изхарчени 100 долара в САЩ, 8.5 са в магазин на Уолмарт. 6577-те магазина на фирмата имат годишен доход от 312.4 милярда долара. Според листата на 400-те най богати хора на света на Форбс, от 6 до 10 място се нареждат петимата собствениците на Уолмарт, с капитал около 15 милярда долара.

1964 г.
Президентът Джонсън подписва Картата за Гражданските права – един от най-важните документи в американката история се превръща в закон. Американският президент Линдън Джонсън подписва Картата, създаваща равни права в гласуването, образованието, публичните услуги, участието в сдружения и програми, подпомагани от федералното правителство, независимо от раса, религия или национален произход.
Картата предизвиква много противоречия след представянето си през 1963 г. от президента Кенеди. Подписана е в Белия дом пет часа след като Камарата на представителите я одобрява с 289 гласа “за” и 126 “против”. След подписването президентът Джонсън се здрависва с лидера на движението за граждански права д-р Мартин Лутър Кинг.
В телевизионно обръщение към нацията той призовава американските граждани да елиминират последните следи несправедливост в Америка, както и да се спрат изворите на расистката отрова.
Части от Картата имат незабавен ефект, включително секцията за публичните услуги, според която черните не могат вече да бъдат гонени от ресторанти, хотели, барове, кина, спортни стадиони и други обществени сгради.
Секцията за правата за гласуване и десегрегацията на училищата също влизат в сила моментално, като се дават повече правомощия на Министъра на правосъдието, за да се намесва, където е необходимо.
Секцията за равни възможности в заетостта не започва да работи цяла година след подписването, а напълно ефективна става след пет години.
По време на дебата върху Картата, сегрегационистки политици от американския Юг изразяват разочарованието и гнева си.
Конгресменът Хауърд Смит от Вирджиния нарича картата “чудовищно потискане на народа”. Активистите за граждански права приветстват новия закон. Рой Уилкинс, секретар на Националната асоциация за развитието на цветнокожите го описва като “Карта Магна на човешките права”. Той аплодира назначаването на бившия губернатор на Флорида Лерой Колинс за директор на новата Служба за връзки с обществото, основана за да се занимава с проблемите, произлизащи от десегрегацията на публичните сгради и институции.
Комисията за граждански права обявява кампания за приложението на закона, а д-р Кинг казва, че очаква бизнесът и общинските водачи от Юга, да уважават новия закон.

1976
След продължителна война Северен и Южен Виетнам се обединяват в една държава със столица Ханой.
Социалистическа република Виетнам е разположена в източната част на полуостров Индокитай, на брега на Южнокитайско море и неговите заливи Бакбо (Тонкински) и Сиамски. Има площ 329.6 хил. кв. м.
Населението на Виетнам е 82 650 хил. жители. Етническият състав: виети - 87.5 %, мъонг - 1.3 %, кхмери - 1.4 %, мео-яо - 1.5 %, тайски народи - 4.5 %, китайци - 1.7 %, зярай, еде, чам - 0.9 %, други - 1.2 % Повечето от вярващите са будисти и таоисти, а също така – анимисти. Официален език е виетнамски, като съществуват три диалекта - северен, централен и южен.
Държавното устройство е парламентарна социалистическа република. Законодателна власт е Национално събрание от 450 депутата, избирани за 5 години. Глава на държавата е президент, избиран за 5 години от Националното събрание. Изпълнителна власт е правителство, начело с премиер-министър.
През 8 в. пр. Хр. на територията на Виетнам възниква държавната формация Ванланг. През 3 в. пр. Хр. на мястото на Ванланг възниква държавата Аулак. През 2 в. пр. Хр. попада под властта на китайската династия Хан. През 939 г. след многобройни въстания Виетнам извоюва независимостта си. От 10 до 18 в. съществува централизирана виетнамска държава Дай Виет. Тринадесети век се характеризира с победа над монголските нашественици. През 1406-28 г. виетнамската държава е под китайска окупация. През 17 в. френски мисионери се настаняват в Дай Виет. От 1771 до 1788 г. е Тайшонско въстание. През 1858-84 г. Франция завоюва Виетнам. Колонизаторската политика на Франция предизвиква националистическо движение, ръководено след 20-те години на 20 в. от комунистите Хо Ши Мин и Во Нгуен. През 1930 г. под ръководството на Хо Ши Мин е основана Комунистическата партия на Индокитай. През 1941-45 г. Виетнам е окупиран от японски войски. На 2 септември 1945 г. августовската народна революция завършва с провъзгласяването на Демократична република Виетнам. От 1946 г. до 1954 г. се води съпротивителна война на виетнамския народ срещу френските колонизатори, която завършва с подписване на споразумение на Женевското съвещание 1954 г.. През 1959 г. е приета нова конституция на Демократична република Виетнам, която утвърждава социалистически преобразования. През 1955 г. в Южен Виетнам е провъзгласена Република Виетнам; разгръща се освободително движение за обединение на страната. От 1964 до 1973 г. се води Виетнамската война. През 1975 г. настъпление на народната армия и освобождаване на Южен Виетнам. Година по-късно завършва държавното обединение на Виетнам, проведени са общи избори и е провъзгласена Социалистическа република Виетнам.През 1978 г. Виетнам става член на Съвета за икономическа взаимопомощ. През 1980 г. е приета конституция. Дванадесет години по-късно е приета нова конституция. Учредена е президентска институция, президент е Ле Дък Ан. Извършва се либерализация на икономиката. През 1994 г. САЩ вдигат наложеното през 1975 г. ембарго. През 1997 г. президент на Виетнам става Чан Дък Лъонг, а министър-председател е Фан Ван Кхай. Виетнам е член на ООН.

1992 г.
ИРА убива “информатори”. Ира признава убийството на трима мъже, открити от армията близо до различни пътища в Южен Армаф в нощта на 1 юли 1992 г. ИРА твърди, че мъжете са били информатори за МИ6 и специален клон на Улстърската кралска жандармерия и са били осъдени и убити от ИРА.
Жертвите са от Портадаун, графство Армаф, и са разпознати като Грегъри Бърнс, 33 г., Джон Дигнам, 32 г., и Ейдън Старс, 29 г.
В типичен за ИРА стил на ритуални убийства, телата са намерени в канавки, голи и закачулени със следи от бой и единични куршуми от задната страна на главата.
ИРА се опитва да оправдае убийствата в необичайно детайлно изявление, очертаващо разузнавателната дейност на тримата и връзката им с убийството на Маргарет Пери, 26 г. Нейното тяло е открито в плитък гроб близо до границата с Мъламор, графство Слиго, след като изчезва на път за работа в Портадаун една година по-рано.
ИРА твърди, че госпожица Пери е имала връзка с един от мъртвите мъже, г-н Бърнс, но твърди още, че тя е заплашила да изобличи разузнавателната дейност на групата, свързана с ИРА, и затова се е наложило отвличането и убийството й.
И тримата мъже изчезват от домовете си няколко дена по-рано и телата им са изхвърлени близо до границата на 10 мили едно от друго, в Нютаунхамилтън, Бесбрук и Кросмаглен.
Говорейки в Камарата на Общините, министър-председателят Джон Мейджър заявява, че действията на ИРА отново демонстрират истинската природа на тероризма.

1994
Албанският съд осъжда бившият комунистически президент Рамиз Алия на 9 години затвор за злоупотреба с властта и нарушаване на гражданските права.
Рамиз Алия е президент на Албания от 1991г. до 1992 г. Първи секретар е от 1985 г. на ЦК на Албанската партия на труда, председател е от 1982 г. на Президиума на Народното събрание на Албания.