Пътеписът е посветен на Драгни Сивков – инженер, планинар и строител

Получихме покана от каратепенци да се разходим из красивите гори на Батовската долина и да видим техния нов заслон, построен в началото на 2007 година под едноименния връх, извисил се срещу село Оброчище и курорта Албена.

Сега е началото на месец март и времето е студено и ту вали, ту духа, ту слънце грее – женско време. Събудих се в неделя сутринта. Цяла нощ е валял дъжд и всичко е мокро. Как да тръгнеш из гората. Не се знае тази разходка дали ще ти донесе здраве или болест. Имам възможност за избор – мога и да не тръгна, но в нашия план имаме обявен поход, посветен на празника на България – 3 март и не можем да се откажем.

Спомням си за екскурзиите в планината. Там графикът е точен. Свършат ли нощувките на една хижа – тръгваш за друга, даже и град да вали. Град рядко вали, но студен дъжд и суграшица, колкото  искаш. Но тръгваш, другата хижа очаква теб и цялата група, а на ваше място идват други туристи. Такъв е законът в планината, трябва да вървиш.

Въпреки лошото време решавам да отида на поход в гората, с раница на гърба. Тя ще ме топли и разтрива по-добре и от космодиск. С мен са моята съпруга и моите приятели. Тръгваме от старата манганова мина край село Църква. Сега сме единадесет туристи. Малката Марина е на девет, а водачът и организаторът на похода Драгни Сивков е на шестдесет и четири години. Вече не вали. Вървим и си приказваме.

Неусетно стигаме обширна поляна и пред очите ни се разкриват причудливи гледки. Вадя картата, оглеждам се и всичко си идва на мястото. Далеч на изток се вижда причудливата пирамида на Каратепе. Там се намира заслонът, към който отиваме. Очакват ни три часа път. Пътят ми е непознат и ме привлича всичко, което виждам. Пред нас е малката река Батовска, дала името на долината, наречена Планина под равнината. Зная, че там горе, където са върховете се намира равнина с хубави равни плодородни ниви. Но тук долу са само гори и ми се струват безкрайни.

- Елате, да видите ловната хижа! – чувам гласа на водача, който ме връща към реалността. Просто невероятно. Мислех, че се намирам в най-затънтеното място, а то  виж ти, каква голяма и красива хижа. Сякаш само нас чака. Но уви, никой не излезе да ни посрещне. Само кучето, дето ни полайваше доста упорито. Направихме си снимки за спомен и хайде на път. Прекосяваме реката. Тя си тече бавно и внася особен колорит в безводна Добруджа. Продължаваме. Пътят се вие ту нагоре, ту надолу, удобен за вървене пеша, без да се окаляш или да го преминеш с велосипед или даже с кола.

Изведнъж чуваме резкия звук на моторен трион. И зад следващите дървета се открива голяма открита рана сред красивата гора. Дърветата се режат и подреждат на куп за продаване в големия град –  ненаситна паст, която поглъща всичко и отделя отрови, които само разходката на чист въздух може да прочисти.

Следваме разклонение на пътя, което ни отвежда до горска хижа. Тя е направо огромна. Отново няма никой, макар че е неделен ден. Няма и куче, да те залае. Пак снимки и отново на път. Няма бързане. Тръгнали сме рано и времето е пред нас. Макар и неразлистена, гората е приятна. Чувстваш я близка, сякаш е родна. И така си е. Това е нашият роден край. Тези гори, планини, долина и гледки са наши.  Бил съм по всички планини на България, бил съм и в чужбина, но най са ми мили нашите гори, цветя и въздухът дори.

Като казах цветя. Ами то, където и да погледнеш е пълно с кокичета, минзухари, синчец, че и други подранили цветенца. Цели поляни. Пролетта идва и ти е весело на душата. Всички се пръсват да берат и подаряват на жените цветя. Настроението се покачва, още повече, че сме близо до заслона.

Драгни е в настроение. Спира ни и обяснява: “Вижте това поточе! Ето там горе има чешма под скалите. А този път минава покрай нея и излиза на седлото южно от Каратепе. Продължава по равното покрай гората, а след това се спуска към село Рогачево. Друг път ще отидем и до там. Да видите гледки. Цялото море се е ширнало пред краката ви: Калиакра, Каварна, Балчик, Албена, Кранево, новото мини-градче към село Генерал Кантарджиево, а наоколо - само гори.”

Слушаме и разбираме защо го обичат туристите. Не говори вного, но каквото каже е точно, нали е инженер, мери всяка своя дума.

Тръгваме и след малко излизаме на заравнен склон с високи дървета, също като в приказките. Първо се вижда заслонът. Той е толкова малък на вид, че изглежда кацнал на някое дърво. Но всъщност е на бетонна площадка, останала от някогашна малка горска хижа. Всичко е ново, направо невероятно, че го има. Оглеждаме се и виждаме до заслона три големи маси и пейки, на които могат да поседнат, починат и похапнат тридесетина туристи. Само на пет-шест метра има голямо каменно корито, в което неспирно се излива бистра вода, като от рога на изобилието.

Започваме да мечтаем. Тук има идеални условия за скаутски лагер и за почивка след дълъг преход. Още тази година ще организираме излети и коло-походи, като през лятото може и да се спи на палатъчен лагер. Даже може и баня да си спретнем.

Оглеждаме подробно заслона. Да, това е нещо сериозно. Стените са от ламаринен панел с изолация от стиропор. Подъът и таванът също. Всичко е ново. Личи си старанието, с което е направен и вложените немалко средства. Поглеждаме вътре в заслона и не вярваме, че в това малко пространство могат спокойно да седнат край маса най-малко десетина туристи. Има печка, шкафче, закачалка, прозорче и всичко е чисто и хубаво. Две от дамите - Мима и Паула набързо стъкмяват огъня и заслонът се стопля буквално за броени минути. Други запалват и външен огън - за припичане на нещо дето не е брано, а драно.

Правя снимки наоколо и наблюдавам Драгни. Колко му е хубаво, че ни е зарадвал. Само той си знае колко труд е вложил, но при толкова благодарни очи думите  са излишни и той го чувства. Гледа към нас, както баща към децата си и му драго. Такова му е името. Да му е драго за всичко, което прави.

– Ето тук, под плочата ще ремонтираме камината, а над нея ще направим навес за още хора да са на закрито, когато вали дъжд. А отстрани ще има място за сухи дърва. – Бърза да сподели плановете си. И пак поема.

– Правим го, за да ни е добре. Като дойдем на това хубаво място, да се почувстваме като вкъщи, да ни е удобно.

Замълчава за малко, явно се чуди дали да продължи. Среща нашите одобрителни погледи. Знае, че и ние сме като него и имаме зад гърба си не малко създадени нови неща за туристите и най-вече за младите, дето идват след нас. Оглежда ни и продължава.

– Не ме интересуват ничии чужди имоти, дето само се караме и делим зарад тях. Кой и кога ги давал и за кого, не се знае. Уж много бяха, а ето на – нищо вече няма от тях, ни хижи, ни вили, ни паркинги и какво ли не. Което не падна, беше продадено. Нахвърлиха се върху туристическите имоти и ги лапнаха. Ни имоти, ни пари, ни диря някаква. Няма къде да отидеш и глава да подслониш. Налага се сега сами от нищото да си правим нещо само наше.

Не смеем да го прекъснем. Той знае много. Дано успеем да чуем още нещо. Затаи дъх, погледна към заслона и спря да говори, като че ли е казал прекалено много. Явно много мъка е преживял като председател на туристическо дружество “Добротица” в Добрич преди десетина години. Сега е председател на туристическо дружество “Каратепе” със седалище в село Оброчище, община Балчик. Има си верни членове на дружеството и всяка година си прави походи по планините на България, а в Добричко – всяка седмица. Тук са Николай, Матей и доктор Дърленски. Има и липсващи, които го поздравяват по телефона и съжаляват, че не са тук.

– Как го построи този заслон? Как ще го опазиш? – питаме един през друг.

– Ами трудно и с мерак. Добре, че има кой да помага. Кметът на селото ни даде клуб - да се събираме, даде ни и разрешение за заслона. Уредил съм нещата и с горското. А с циганите съм се разбрал. Само да пипне някой, ще разбера кой е и да му мисли.

– Ами дружеството има ли регистрация? Стана ли член на БТС? – задавам професионални въпроси, нали и аз съм председател на туристическо дружество и водач с тридесетгодишен стаж.

– Има съдебна регистрация. Легитимни сме. Но членове на БТС засега не смятаме да ставаме. Така ни е добре. Имоти не търсим. – Взе да повтаря думите си. – Ние искаме на нас да ни е добре и на всеки, който е дошъл с добро. Е, хайде да влезем и похапнем!

Наистина се събрахме единадесет души край малката маса в малкия заслон. Ние бяхме първите му гости. Чукнахме чашки за здраве и да се множат нашите срещи.

Споменахме, че и ние чакаме още този месец да имаме наш клуб, даден от общината в град Добрич на спортния клуб по ориентиране. Там ще се събираме и ще обучаваме млади спортисти и туристи. Имаме много филми и програми за обучение. Дават ни общински имот за клуб, защото заслужаваме. За три години проведохме осемнадесет състезания по ориентиране, имаме и много участия. Вече имаме медали от национални купи и държавни първенства. И пари ни дават - за подпомагане дейността ни, нали го правим за нашите деца.

Някой поде туристическа песен. Бързо се включихме всички. Песен след песен забравихме за грижи и несгоди. Душата си изляхме, да полеем новия заслон.

От далеч се чу шум на мотор. След малко пристигна младеж, като че ли вятърът го довя. След секунди пристигна и мощен джип с компания. Младежи от Варна, тръгнали на приключения сред гората. Явно и друг път са идвали. Учудени, че намират нещо съвсем ново, бързо благодариха на строителя на заслона и изчезнаха към село Рогачево.

Ние си стегнахме багажа, почистихме наоколо и хайде надолу - към село Оброчище. Излизайки от гората, изведнъж ни грабна обширна гледка. Веднага правят впечатление новите английски квартали в селото и кацналите на ръба многобройни къщи.

– Я, разкажи защо селото се казва Оброчище?

– Как, не знаете ли? Виждате ли онзи купол там. Това е едно от трите култови места в България, Другите две са в край Исперих и край Хасково. Но това е най-голямото и запазено. През лятото не можеш да се уредиш от чужденци. Друг път ще отидем там и ще ви разкажа... Ето тук има вкусна минерална вода... Внимавайте, като минавате по въжения мост! – Разясненията и наставленията на опитния водач Драгни Сивков ни следваха на всяка крачка. Бързо стигнахме главния път.

– А сега, до нови срещи – бързо отсече той.

– Хубав ден. От Бога подарен. И от тебе, Драгни. Да се множат хората като теб. – Стиснахме си ръцете и всеки пое по сутрешния път за дома.

Красимир НЕНОВ