Пред "Нова добруджанска трибуна" - директорът на Археологическия музей във Варна ст. н. с., д-р Валери Йотов, за когото храмът на Кибела в Балчик (проучен от неговите колеги н.с. Игор Лазаренко и Елина Мирчева) е откритие № 1 за тази година за археологията в България

Валери Йотов е роден 1954 г. в Добрич. Завършва математическа паралелка във Втора гимназия, а след това и Великотърновския университет "Кирил и Методий", специалност "История". Започва работа като учител по история в Каварна, Сенокос, в Полувисшия и в Медицинския институт в Добрич. В Историческия музей в Добрич е от 1984 г. През 1999 г. преминава на работа в Регионалния исторически музей във Варна, а от 2003 г. е завеждащ на Археологическия музей. От 2002 г. е доктор на науките, а от 2005 г. - ст. н. с. ІІ степен. Член е на добричкия клон на Съюза на българските учени, като през 2000 г. е отличен с голямата награда на Съюза.

От младежките си години запазва страстта си към спорта и по-конкретно - към баскетбола. Президент е на клуба в Добрич.

Едновременно с това активно е участвал в обществено-политическия живот. Два мандата (1991-1995; 1999-2003) е общински съветник в Добричкия Общински съвет.

- Г-н Йотов, как се роди интересът Ви към археологията?

- Когато споделя, че съм археолог, всички казват, че това е много интересно. Към археологията има един вроден от детските години интерес и най-добронамерено отношение. В младите си години мнозина са били изкушени от книги за съкровища, изследователски плам и дух. Моят интерес бе провокиран от учителите ми по история, на които отдавам дълбоката си почит, и навярно от книгите.

Независимо от комерсиализирания и доста прагматичен свят днес, това е професия, която съчетава мечтата със същинската работа. При археологията не само проучването е важно. Има един елемент на анализ, който е близък до анализа, който съществува в криминалните романи. В нашата наука има едновременно и романтизъм, и прагматизъм.

Не съм мислил, че ще стана археолог. Завърших висшето си образованието и известно време бях преподавател. Случи се така, че попаднах в музея в Добрич и се оказа, че има място за археолог. Така започнаха нещата. В началото в добричкия музей успяхме да създадем един добър екип, в който влизахме аз, Веско Парушев, н. с. Тодор Димов и ст. н. с. д-р на науките Сергей Торбатов (сега в Българската академия на науките). Шегувахме сме се, че сме "великолепната четворка". Тогава в музея се отделяха доста средства за археология. Ако до този момент много от проучванията бяха извършвани от екипи от София, ние успяхме да ги заместим достойно.

- Къде насочихте усилията и какви бяха постиженията Ви?

- Започнах да се занимавам с епохата на Средновековието и по-конкретно - ранното Средновековие. Проучвахме селището и некропола в Топола, Община Каварна, некропола до с. Одърци, два некропола в с. Хитово. Насочих се към една крепост между селата Кладенци и Скала, Тервелско. Това са едни от най-романтичните ми и най-ползотворни разкопки, а и години. Там работихме със ст. н. с. д-р на историческите науки Георги Атанасов от музея в Силистра. Тези разкопки поставиха началото на едно голямо приятелство между нас и творческо сътрудничество, което продължава и до днес.

Всъщност, започнахме темата за проучване на ранносредновековната укрепителна система в Североизточна България, в частност Добруджа, на която беше посветена и първата ми книга.

Доста въпроси бяха обяснени с проучванията на крепостта Скала. С преддатировката на някои типове керамични съдове /и особено на имитативното монетосечене от ХІ в./ въпросите за съдбата на подобни крепости от края на Х и началото на ХІ в. намериха обяснение.

Със същия екип проучихме и някои крепости в Лудогорието. Те се намират на главните пътища от старите български столици към Дръстър /днешна Силистра/.

След това се ориентирах към крепости във вътрешността на Добруджа. Последните проучвания са в селата Изворово и Преселенци, Община Генерал Тошево. Проучих и няколко прабългарски некропола - в Плачи дол и Могилище.

- Общественият интерес се провокира най-често от находки, каквито са най-древното обработено злато в света, златните тракийски накити и пр. Каква е ролята на останалите археологически проучвания?

- Проучването на ранносредновековната материална култура е една доста подценявана страна на археологията. Напоследък масовото обществено съзнание е насочено към тракийските златни съкровища. Трябва да се отнасяме с възхищение към това, което се открива от Георги Китов, но същината на българската история все пак е свързана с материалната култура от Първото и Второто български царства.

Вниманието обикновено е насочено към столиците - Плиска, Велики Преслав, Велико Търново, но нашата задача съм разбирал в посока - да проучим провинциалната култура. В Добричкия музей се съхраняват материалите от селището и некропола до Топола - значим грънчарски производствен център от VІІІ-ІХ в.

Обектите, които сме проучвали, са значими като цяло. Част от резултатите от изследванията бяха публикувани, други тепърва ще се публикуват и те ще имат много достойно място в науката, която е посветена на Първата българска държава.

- Как са живели хората по нашите земи по това време?

- Прабългарите се настаняват на Долния Дунав като един номадски народ. Постепенно се оформя средновековният облик на българския народ. Започват да се занимават не само с животновъдство, а и със земеделие. В тази област на България са живели доста спокойно, без да са подложени на чужди удари. Първите сериозни нападения на юг от Дунав са от края на ІХ в., от страна на унгарците. В края на Х в. - с походите на киевския княз Светослав и след множеството битки, фактически се слага краят на Първото българско царство. Това беше потвърдено и прецизирано в рамките на изследванията с моите колеги.

Установихме, че укрепителната система е изграждана в резултат на държавна политика. Тя е представлявала крепости убежища за населението от околните села. Създаването на тези крепости е датирано в самия край на ІХ и началото на Х в. Почти винаги в тях има църква, което е отражение на приключилия период на налагането на новата религия - Християнството.

Такива църкви са проучени в крепостта до Скала и в едната бяха открити фрагменти, показващи, че тя е била украсена с декоративни пластични елементи, каквито се срещат само в Преслав. Това е първият израз на "износа" на знаменитата рисувана преславска керамика в провинцията.

Под църквата в с. Преселенци попаднахме на по-ранно дохристиянско светилище.

- Кое според Вас е най-значимото откритие за тази година?

- Мисля, че малко встрани от обществения и журналистическия интерес остава едно много щастливо попадение - Храмът на Кибела в Балчик, който е проучен от колегите ми от Варна н.с. Игор Лазаренко и Елина Мирчева. За мен това е откритие № 1 за археологията на България за тази година. Това е най-добре запазеният храм на Богинята майка в света, с множество надписи, близо десетина статуи на Кибела, с архитектурни детайли.

- Как виждате развитието на археологическата наука в България?

- Имаме блестяща археология, която се свързва с ефектни паметници, които веднага влизат във витрините на музеите. Имаме, обаче, и една по-стандартна археология, която е много полезна и необходима за изясняване на историческото минало. Наблюдавам голям интерес към археологията в момента. Сега и малките общини отпускат средства за утвърждаване на музеите като центрове на културата. С влизането ни в Европейския съюз, паметниците на културата са онова, което може да ни представи по достоен начин.

- В каква посока се насочват научните Ви търсения?

- Преди повече от десетилетие се насочих към темата за средновековното въоръжение и снаряжение. Плод на тази насока е докторската ми дисертация и публикуването на книгата ми през 2004 г. В тази насока са и бъдещите ми планове. Малко нескромно, но определено това изследване е най-цялостното на тази тема на Балканския полуостров, т. е. за земите на две велики държави - Византия и България.

- Освен с научната работа сте известен и със страстта си към баскетбола.

- Не съм се отделял никога от другите ми любими неща. Едно от тях е баскетболът. С мои приятели създадохме баскетболния клуб в Добрич. Заедно с треньорите Венета Великова, Янаки Георгиев, Георги Николов - Джоджо, Веско Цанев бяха възпитани на умения и любов към този спорт няколко поколения деца. Нямаме много успехи като клуб, но някои наши младежи бяха приети в други клубове, предимно във Варна, и сега са в националните отбори. От нашия клуб тръгнаха и две много известни момчета - Румънеца и Енчев. Георги Енчев беше капитан на отбора и спортна надежда, а Румънеца беше постоянно в залата, въпреки, че нямаше никакви баскетболни умения.

Накрая искам да споделя, че независимо, че работя и живея във Варна, продължавам да се интересувам от Добрич. Оставам дълбоко свързан с родния си град. Обичам го, следя развитието му и мога само да пожелая още по-добре и по-добре да се развиват нещата тук. Благодаря на моите родители и на всички, които са ми помогнали.

Разговаря Татяна ИВАНОВА