Пред НДТ - видният ентомолог професор Христо Контев, който е новият почетен гражданин на Добрич

• Научна работа без любов не става, необходима е истинска всеотдайност
• Преди години чуждестранните гости сваляха шапка и благоговееха пред нашите посеви
• Почти няма нива в Добруджа, в която кракът ми да не е стъпвал

Професор Христо Контев е роден в град Каспичан, Шуменска област. Завършва Висшия институт по земеделско инженерство в Прага, а след това и “Растителна защита” в София. Първоначално работи като ръководител на Растителнозащитната база в тогавашния Толбухин, после - на Опитно поле по агролесомелиорации в с. Карвуна. Над 50 години е работил за Добруджанския земеделски институт, като в последните е негов консултант. Развива и преподавателска дейност. Централно място в неговите изследвания заемат неприятелите по пшеницата - вредна житна дървеница, житна стъблена оса, житен бегач, по слънчогледа и бобовите култури. Има десетки публикации в наши и чуждестранни издания. Участвал е с доклади в редица международни симпозиуми и конференции. През годините поддържа контакти и активна кореспонденция с учени от Русия, Чехия, Полша, Унгария, Франция, САЩ и т.н.

-          Проф. Контев, ако се върнете в годините назад, бихте ли ни разказал как се случи така, че се ориентирахте към земеделската наука? Още повече, че амбициите Ви са били в друга област -  тази на индустриалната химия.

-          Първо искам да отбележа, че произхождам от чиновническо семейство, родителите ми са учители и ми дадоха добро възпитание. Бяхме голямо и задружно семейство, с много радости и тревоги за майка ни. Отрано свикнах да работя. Живеехме на гара Каспичан и още като 7-годишен малчуган аз продавах бонбони, лимонада, плодове, вестници на гарата. После работех във фабриката за фаянс, като съм минал през всички нива на производството. Впоследствие започнах работа в ТКЗС-то. Ходил съм да работя и на Хаинбоаз, бях в една от първите смени. Исках да уча висше образование и две години поред кандидатствах във Варна, в специалността “Индустриална химия”, но не ме приеха. Един ден, докато извозвах боб с волската кола, ме срещна председателят на ТКЗС-то и ми каза, че от Околийския комитет на партията са му поръчали да предложи един студент за следване в чужбина. Така се озовах в Чехия - да уча в специалността “Земеделско инженерство”. Това бяха много хубави години. Бързо станах любимец на хората.

-          Вероятно за нашите читатели ще бъде интересно да научат, че в Чехословакия Вие сте бил изключително изявен в областта на българските народни танци. Разкажете ни повече за любовта Ви към българския фолклор.

-          От дете обичах фолклора, народните танци. Моето семейство бе едно от първите, което имаше радио и по него звучеше основно фолклор. В Чехия имаше един голям студентски танцов ансамбъл, на който художествен ръководител беше Лидия Стамболиева /тя е наполовина българка/. Аз ходех на репетициите на този състав, но не ме пускаха да играя на сцена. Лидия Стамболиева обаче ръководеше и един чешки състав - “Славянска дружба”, в който ме включиха. Още първата година взехме златен медал на един национален фестивал и дори ми предложиха да следвам хореография. Аз обаче не можех да си позволя това, защото все пак ТКЗС-то ме прати да уча за агроинженер. Та при едно от нашите участия със състава ми предложиха да бъда солист в сюита “Ръченица”. Това беше незабравимо преживяване. Всички станаха на крака, цялата зала крещеше. Аз възпроизведох на сцената надиграването от един разказ на Елин Пелин и станах звезда. Впоследствие станах ръководител на българския състав. Имахме много участия и много спечелени златни медали. По това време на мен ми дадоха възможност да съм преводач на българи, хора на изкуството, които посещават Чехия. Превеждал съм на много известни оперни певци, художници, музиканти и т.н. Цял месец, например, бях преводач на Радой Ралин.

-          Един интересен факт от Вашата дългогодишна работа - спасил сте от запечатване месокомбината “Родопа”. Бихте ли ни разказал тази случка? И въобще, как стана така, че през годините голяма част от Вашата дейност е свързана с дератизацията?

-          Случи се така, че за едно денонощие в месокомбината “Родопа” бяха нагризани от гризачи 60 тона от най-скъпите колбаси. Тогава аз обучих хора, извършихме дератизация по моя технология и така предотвратих запечатването на предприятието. Имаше сериозна опасност това да се случи, защото беше нещо страшно - плъхове, мишки, мухи и хлебарки. Не искам да звучи самохвално, но също благодарение на мен, през 80-те години месокомбинатът получи разрешение да изнася своята продукция в Европа.

А иначе, докато бях стажант в Лозаро-винарския институт, разреших проблема с един акар, който унищожаваше лозите край Дунав. Дотогава с акари в България никой не работеше. Всъщност, вярно е,  че големите открития стават случайно. Докато работех в опитното лозе, попаднах на парцел, обработен с някакъв химикал и забелязах, че в него няма акари. Оказа се, че там е пръскано със сероваров разтвор, а сярата е известна със своето летално въздействие върху акарите. Така постигнах фантастични резултати. По време на моя стаж всъщност получих голямо признание в качеството ми на ентомолог. Впоследствие, като бях изпратен да работя в тогавашния Толбухин, направих голяма дератизация в целия окръг.

-          С какви чувства възприемате обявяването Ви за почетен гражданин на Добрич за 2008 г.?

-          Честно казано, като разбрах, че съм номиниран, бях донякъде скептично настроен. Не за пръв път ме предлагат. Категорично обаче искам да отбележа, че това е признание не само за моята работа, но и за работата на целия Добруджански земеделски институт.

-          Повече от 50 години сте работил за Добруджанския земеделски институт край Генерал Тошево. Какво бихте споделил за него към настоящия момент?

-          В момента там има много талантливи хора, които работят наистина с любов. Защото научна работа без любов не става. Необходима е истинска всеотдайност. Ако работиш просто като чиновник, нещата не се получават. Жалко е това, че вече почти няма кандидати да работят в института. Задължително обаче искам да отбележа, че, за да израсна аз като ентомолог, много ми помогнаха моите колеги от ДЗИ с техните агротехнически опити. Аз там бях назначен да работя в областта на ентомоимунитета -  нова специалност, по която никой в България не е работил. Но, ако ние имаме добро земеделие в Добруджа, то това се дължи на нашия институт. Чуждестранните гости сваляха шапка пред нас. Казваха, че като дойдат в Добруджа, все едно влизат в друга България. Благоговееха пред нашите посеви, пред незабравимите гледки и картини на нашите ниви. 

-          Според Вас, земеделските стопани отворени ли са към науката, имат ли нужната култура и познания да полагат наистина грижи за посевите и да търсят помощта на специалисти?

-          За съжаление, точно тази култура я няма. Или по-скоро я има у много малко фермери, които не са се отказали да използват науката. Всички обаче поставят на преден план временната печалба, тоест за конкретната година. Жалко е, че в Добруджа се гледат само пшеница, ечемик, слънчоглед и царевица. Всички други култури изчезнаха. Вече няма дори фасул, защото го възприемат за рискова култура заради метеорологичните условия.

-          Вие сте щастлив дядо на трима внука. Убедена съм, че много се гордеете с тях.

-          Така е, аз съм щастлив дядо на три добри, работливи и ученолюбиви момчета. Първите двама - близнаците Иван и Христо Маджарови, са компютърни специалисти, завършиха и магистратура. Работят като системни администратори в прокуратурата и библиотеката. Обичат работата си и дават всичко от себе си, следейки новостите. Те бяха моите учители и ме научиха да боравя с компютър и Интернет. Малкият ми внук -  Христо Контев е студент в Пловдив, в специалността “Растителна защита”. Той не само носи името ми, но ще продължи и моето дело. Дано Бог да ме дари с малко здраве, за да мога да бъда до него в работата му.

-          Какво е за Вас Добруджа?

-          Почти няма нива в Добруджа, в която кракът ми да не е стъпвал. Много пъти имах възможността да започна престижна и отговорна работа в София, но не можах да скъсам с Добруджа. През годините се влюбих и в хората, и в земята. Добруджа стана моя съдба.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА

На студентска бригада по строителството на Хаимбоаз /Прохода не Републиката/

Със съругата си Лиляна и дъшеря си Марина

На тържеството в ДЗИ "Добруджа" по повод 80-годишнината на Христо Контев

Със селекционера и директор на ИПС "Добруджа" ст.н.с. Димитър Петров - лауреат на Димитровска награда