- Г-н Пенев, защо избягахте от България?
- Заради милицията. Лежах в затвора година и половина без да съм виновен и след като излязох, разбрах, че в България няма да мога да последвам мечтите си. Затова избягах.
- Разкажете накратко как се случи това, кога беше назад във времето?
- В края на 1970 г. бяхме на рожден ден компания, след което искахме да продължим в едновремешното казино във Варна, аз съм родом от Валог, но нямаше места и ни върнаха. Затова решихме да ходим до Златни пясъци с такси - беше 12 декември. По път към такситата младеж задърпа една от дамите от компанията и аз му обясних, че ако момичето иска, само ще тръгне с него. Той обаче ме удари с юмрук и избяга. Така таксиметровият шофьор, когото помолихме да ни откара до Златните, ни отказа, защото сме били пияни и сме се биели по улиците, повика по радиостанцията и милиция. Дойде милиционер, докато му обясним, той блъсна сестра ми, която беше в компанията, тя падна на тротоара и не помръдна. Помислих, че се е случило най-лошото. Дойде линейка, нея я откараха в Окръжна болница, а нас ни заведоха в участъка. Мен ме затвориха в една стая и 5-6-има полицаи ме пребиха жестоко. Вечерта ме вкараха в изтрезвителя, на другия ден - в ареста, където бях до 31 декември, а след това ме пратиха във Варненския затвор. Там бях до края на март 1971 г., когато получих присъда от година и половина. В съда милиционерът каза, че съм го дръпнал и копчетата на униформата му се скъсали и се наложило той да ги хване, за да не паднат държавните копчета на земята. Вече в затвора се запознах с Людмил, който бил заловен при опит да изведе от страната семейството си. Той беше бягал от България и живял в Швейцария. Така реших - щом изляза - ще избягам.
- Не опитахте ли, след като излежахте присъдата, да заживеете като преди?
- Опитах, но първо ме съкратиха от работа - бях електротехник във "Варненска комуна". Не можех никъде да почна работа, заради това, че в свидетелството ми за съдимост пишеше, че съм лежал в затвора. Така намерих Людмил и заедно със сестра ми и приятелката ми, която вече ми беше съпруга и също бе в злополучната нощ на задържането ми с мен, планирахме бягството си. Изминахме изключително труден път, но за три дни успяхме да стигнем до Швейцария - къде пеш, къде на стоп, с автобус, с влак, но стигнахме границата между Италия и Швейцария. В Швейцария влязохме пеш, с група италиански работници. Това беше през август 1972 г.
- Как протече животът Ви зад граница? Трудно ли бе да си намерите работа?
- Оказа се, че хората там са много по-различни, поне в ония години, от тук. Когато се предадохме на емиграционните власти - те ни осигуриха работа и жилище, докато получим първите си заплати. Статут на политическо убежище получих за месец. След три месеца работа успях да си купя кола на старо. Първият ми сблъсък с капитализма бе през 1974 г., когато останах без работа. Мислех, че ще успея да си намеря, но беше трудно. Накрая се хванах като представител на порцеланови изделия, кристал и комплекти тенджери, но за да започна тази работа, трябваше първо аз самият да си купя. Работех, като предлагах продуктите от врата на врата. По-късно реших, че ще е по-добре да правя партита, където да ги представям. Така спечелих много и собственикът на фирмата ме награди с пътуване до Америка - за мен и семейството ми. Всъщност, след време с големи перипетии помогнах и на брат си да избяга от България и да дойде при мен в Швейцария, където сега има много добър бизнес като гравьор. Ако ни бяха хванали в Югославия, където успяхме двамата да избягаме от ареста, имаше с години да гнием по затворите, без да сме сторили нищо лошо, без да сме направили каквото и да е престъпление.

- Като един емигрант как Ви се стори Америка?
- Първоначално не ми хареса, защото първо видях Ню Йорк. Там имаше прозорци с вестници. Като видях обаче Аризона - с къщите в испански стил, реших, че и там не е лошо. Животът поднася какви ли не изненади. В Швейцария направих своя фирма, започнах и до днес внасям порцелан от Нагоя. След години направих и фабрика, която произвежда вълнени одеала. Инвестирах и в Словения, но войната в Югославия прекъсна този ми бизнес. През 1992 г. реших да инвестирам в САЩ и закупих земя със застроителни планове в Санта Барбара, Калифорния. Построих сграда с офиси, които давам под наем. Междувременно се разделихме с първата ми съпруга. Чрез приятели се запознах с настоящата ми жена - Снежана. Тя е родена през 1970 г. в Дивногорск, Красноярски край. Дъщеря ни Мила се роди в Калифорния.
- Какъв поданик е малката?
- Макар че е едва на четири месеца, тя вече е поданик на САЩ, защото е родена там, на Швейцария, защото живеем там, но и българка, защото аз съм българин и държа и тя да има българско гражданство. Дойдохме си в България специално, за да получи тя документите си и да я кръстя в българска църква.
- След толкова години как Ви се вижда родината?
- Всъщност, след промените в България си идвам всяка година. Тук живеят сестра ми и много други близки и  роднини. Харесва ми в България, но още има неща, които ме смущават. Това са мръсотията в градовете, разбитите улици и сергиите по тях... И все пак България тръгна по правилния си път на европейско развитие, колкото и мъчителен да е той в този момент. В същото време недоумявам как новопристигнали българи в САЩ забравят родния ни език за месец-два. Искам да ви уверя, че България е останала в сърцето ми и в душата ми, тя е моята родина, на български ще говори и детето ми. Помагал съм и с каквото мога ще помагам на България.