На 23 декември м.г. Йордан Дачев навърши 85 години. Очаквах да бъде отбелязана тази кръгла годишнина, както си му е редът. Става дума за знакова фигура в нашия културен живот. Той е от личностите, без които обществото ни не би имало духовни ориентири, критерии и опора. Парадоксалното е, че това не стори нито една институция и нито една личност, на които той толкова много е помагал

            Когато попитах г-н Дуков, може ли да отбележим 85-годишнината на г-н Йордан Дачев, макар и със закъснение, той отговори: „Щом е за Дачев, разбира се... ”. Тази категоричност ме изпълни с вяра, че не всичко в духовната култура е изгубено.

            На 23 декември м.г. Йордан Дачев навърши 85 години. Очаквах да бъде отбелязана тази кръгла годишнина, както си му е редът. Става дума за знакова фигура в нашия културен живот. Той е от личностите, без които обществото ни не би имало духовни ориентири, критерии и опора. Парадоксалното е, че това не стори нито една институция и нито една личност, на които той толкова много е помагал. И тъй като културните институти, медиите, писателите и поетите не сториха това, оценката за културната ни общественост не може да бъде положителна. Ако с всяка една личност, допринесла за духовността на нашия добруджански край, постъпваме по този начин, ще се превърнем в една сива, нищо не значеща маса.

Не съм адвокат на Йордан Дачев, но като гражданин, на когото не му е безразлична духовността, на която той посвети целия си живот, реших аз да напомня за него.

Познавам Йордан Дачев като човек и творец. Цял живот е работил на фронта на културата. Десетилетия наред е оглавявал „Културния отдел” на в-к „Добруджанска трибуна”. Там е имал широко поле за изява и той го е използвал максимално. Работил е и извън служебните си задължения, без да жали сили и да търси облаги. Винаги е бил коректен, принципен и критичен. А етичността е неговата същност.

Йордан Дачев има широки познания в жанровото разнообразие на духовната култура. Особено,  що се отнася до Добрич и Добруджа. Толкова е влюбен и вглъбен в родното, че всяко откритие, всяка новост, колкото и малка да е тя, му доставя детинска радост. А за истиността на един факт води война, докато не се убеди в нея. В такива случаи казваше народната поговорка „Готов съм да изгоря юргана, заради една бълха”.

През 60-те години на миналия век с Йордан Дачев бях на едно заседание на Общинския съвет в с. Карапелит. Председателят на съвета, видимо респектиран и притеснен от присъствието му, при откриване на заседанието заяви: „Другари, внимавайте какво ще говорите пред този човек, защото с него шега не бива”.

Йордан Дачев не само обичаше работата си, обича я и сега, но и умееше да я върши по-добре от всеки друг. Освен стотиците хиляди публикации като журналист, той пишеше отчети, доклади, проекто-програми, даваше идейни насоки по важни проблеми на културата и по този начин помагаше на отдел „Култура” на Общината, на НЧ „Й. Йовков”, на Регионална библиотека „Дора Габе”, на Съюза на литераторите, на музеите, на десетките краеведи, като е редактирал техните трудове, а в много случаи може да се каже, че е бил и съавтор. През 1990 г. отидох в редакцията на вестника, където Дачев имаше отделна стая и - какво да видя - на бюрото му имаше книги на десетки краеведи на височина около две педи. Всички те чакаха да бъдат редактирани. Всичко това той вършеше безвъзмездно, за което сега „плаща” с мизерния си живот.

Йордан Дачев е и автор на много книги. Ето някои от заглавията: „Пристан на човеколюбието”, „Добруджа възпява себе си”, „Истини”, „Мостът”, „Паметта на сърцето”, „Премълчани имена”, „Влогове”. Превел е от румънски език книгата на Йон Крянга „Приказки”.

Не мога да изчерпя в пълнота приноса на Йордан Дачев за духовността на родния край, не си и поставям такава задача, но съм сигурен, че без него нашата култура би имала много бели полета.

Йордан Дачев е професионалист, общественик и филантроп. Той не само, че не завижда на чуждия успех, тъкмо обратното - помага на всеки, който е в състояние да се изяви. Той се гордееше и продължава да се гордее с преуспяващите в областта на културата, защото добре разбира, че личният успех на всеки един от нас е успех за Добрич и Добруджа, за която сам той допринесе толкова много. Затова той заслужаваше вниманието на всички институти и на много отделни личности, на които е помагал - да му отдадат дължимото, да стоплят сърцето му, от което сега той има най-голяма нужда. Той държеше и държи „да се очистваме и извисяваме, като най-висшата ценностна система, присъща единствено на homo sapiens…”, но изглежда тази максима е валидна за малцина като него.

БЪДИ  ЖИВ И ЗДРАВ, Г-Н ДАЧЕВ!

Ахил Карамузов