Галина Дичева е родена в Добрич. Завършва Първа гимназия "Кирил и Методий", а след това Института за здравни кадри "Д-р Ненчо Николаев" във Варна като акушерка. Работила е във Варна и Добрич.

* Сгрява ме топлото българско "Добре дошла, акушерке!"
* Неописуемо е чувството да поемеш живота в ръцете си
* Благодаря на Бога, че оцелях в тежка катастрофа. Бяха ме отписали.

- Наближава Бабинден - Деня на родилната помощ. Как се чувствате на този празник?
- На този ден - независимо, че често времето е мрачно и студено, на мен винаги ми е топло и светло в душата. Тази светлина идва от грейналите очи на родилките, на жените, които са станали майки. Топлината ме сгрява от топлото българско "Добре дошла, акушерке!".
- Какво е усещането да поемате живота в ръцете си?
- Неописуемо. Много хора казват, че с времето се претръпва. Няма такова нещо. Аз съм работила и в гинекологично отделение, и в "Патологична бременност", и в "Новородени". Но най-силно и емоционално е преживяването в родилната зала. Запомнят се стенанията на родилката, която обаче, виждайки детето си, забравя цялата болка. Невероятно вълнуващо преживяване е изплакването на бебето. Когато говоря за това, си спомням думите на моята първа инструкторка по акушерство и гинекология - г-жа Пушкарова. Тя обясняваше как преди години във всеки родилен дом е имало надпис "Запазете тишина! Не говорете! Тук се ражда живот!".
- Спомняте ли си първото раждане, на което акуширахте?
- Тогава още бях стажантка. Случи се така, че бях нощна смяна с дежурната акушерка, която обаче бе извикана до друго отделение и аз останах сама. И тогава започна раждането. Не знам от кое треперех повече - дали от страх или от това, че за пръв път сама поех раждащия се живот в ръцете си. Изкарах сама раждането до края. Когато се върна, акушерката се изуми, че съм се справила. Спомням си, че се роди момченце. Голямо беше - около 4 кг, кръстиха го Виктор. Това се е запечатало в съзнанието ми.
- В последните години пишете стихове. Какво ви вдъхновява в най-голяма степен?
- Най-емоционалните си стихове започнах да пиша след катастрофата, която преживях преди 15 години. Животът ми се преобърна, а случилото се ме накара да се замисля върху много неща. Запитах се защо дотогава не съм ценила всеки миг и всяка секунда. В такъв момент човек застава над много неща - над злобата, завистта, клюките... Променя се ценностната система.
Човек трябва да умее да оценява красотата около себе си и да се радва на живота. Да се радва, че вижда близките си... и слънцето. Аз съм убедена, че когато човек е зареден с добрина, рано или късно злото отстъпва на доброто.
- Всъщност тогава губите зрението си. Свиква ли се със слепотата, с непрогледния мрак?
- Не се свиква. По-скоро човек се научава. Научаваш се да се бориш и да се справяш с ежедневието. Неволята учи. А човек не спира да се надява да се случи чудо.
- Казват, че при хора, загубили зрението си, се развиват другите сетива...
- Да, силно се развива слухът, например, както и усещането на пръстите. Вероятно се развива и обонянието, но аз го загубих вследствие на катастрофата.
- На кого благодарихте след като оцеляхте?
- Благодарих на Бога! Получих тежка черепно-мозъчна травма, бяха ме отписали. Оперираха ме в Александровска болница в София. На третия ден загубих зрението си. И сега лекари, които погледнат изображенията на главата ми от скенера, не могат да повярват, че съм оцеляла.
- Споменахте вече, че човек до последно се надява да се случи чудо. Има ли надежда да прогледнете?
- Да, има надежда в някаква степен да възстановя зрението си. Аз вече преминах една операция при световно известния професор Ернст Молдашев в Башкирия. Той единствен в света прави операции при атрофия на зрителния нерв /както е при мен/ и при дегенерация на ретината. Използва така наречените алопланти - живи клетки, чиято цел е при вкарването им в нерва да провокират регенерация на мъртвите. Хора от цял свят, включително и от България, се лекуват в неговата клиника. Аз бях свидетел как прогледна едно 12-годишно момиче от Сливен, както и друго дете от България, което бе с дегенерация на ретината.
- Как премина Вашата операция?
- Аз имам пет алопланта. Два дни след операцията, която се състоя на 4 септември, вече различавах очертанията на предметите. Дотогава бях с 99 процента изгубено зрение. Първо видях светлината на прозореца, видях картината на стената, пепелника на масата, вазата... Всъщност тези проблясъци са на моменти. Самият професор ме предупреди, че ще бъде така.
- Колко операции са нужни, за да има по-трайни резултати?
- Според професор Молдашев, би могло да се очаква след 3-4 операции зрението ми да се възстанови в рамките на 30-40 процента. Проблемът е обаче, че една операция струва 20 000 лева. Сега имам насрочена дата за втората интервенция - 8 март, и се чудя как да събера парите. Бих искала да използвам страниците на вестника да призова хората, които имат възможност да ми помогнат, да го направят. Защото наистина шансовете ми да започна да виждам са много големи.
- Вашата операция е заснета във филм, който ще бъде излъчен по телевизията. Бихте ли разказала подробности.
- Става дума за филм за самата клиника, който е продукция на режисьорката Милена Станиславова Димитрова и представянето му в столицата ще се състои на 25 януари. За премиерата ще пристигне и професор Молдашев. В този филм се показва и моята операция. Доколкото знам, ще бъде излъчен и по бТВ в края на януари.
- За съжаление, напоследък у нас се води истинска война по пътищата и загиват много хора. Самата Вие сте пострадала при катастрофа. Какъв е апелът Ви?
- Трябва да се внимава много. В никакъв случай да не се сяда зад волана след употреба на алкохол. Няма смисъл да се бърза. По-добре да стигнеш пет минути по-късно, отколкото да не стигнеш никога.
Знаете ли, аз съм отнесла много псувни от шофьорите, откакто ослепях. Причината е, че пресичам по-трудно. Чувала съм дори реплики от сорта "Като си кьорава, къде си тръгнала". Мъчно ми е...
- Кои са хората, които Ви помагат сега?
- На първо място това са синът ми Божидар и мъжът ми Пламен. Те се отнасят към мен с много внимание и любов. Божидар никога не ми е казал "Мамо, изморих се". Моите родители също. Те преживяха случилото се много тежко, но никога не показаха слабост. Разбира се, благодаря и на приятелите ми в ХобиСклуб. Когато разбраха, че ми предстои първата операция тези хора направиха касичка и събраха 572 лева. А сред тях има и такива, които си броят стотинките за хляб. Много добри хора са.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА