Венеция ни посреща със студен небесен душ. Най-после намираме къмпинга "Алба Дора". Молим за компромис да настаним деца преди 14.00 ч. Отказват ни. Грешим, че сме толкова близки по душевност до италианците. Почти навсякъде в България бихме настанали децата си, още повече, че сме почти единствените гости. При това - петдесетина. Ние ли сме със сгрешена човечност, италианците ли са по-добри бизнесмени...

Един Господ знае. Аз съм за човечността. А и ни предстоеше да си тръгнем от Венеция рано сутринта. Най-вероятно идват години, когато порасналите български деца също ще посрещат "макароните" студено. И ще си спомнят, че като деца още са знаели два езика повече от италианците, че пеят по-добре от италианците, че дори знаят повече за историята им от тях самите, но има още години за това. Децата ни едва сега се сблъскват със студа, скуката и сметкаджийството на Стара Европа. Не си разваляме настроението, скоро ще се дивим на красотите на Венеция, която не си спомня сега за България, но някога е свеждала глава пред царете ни и дори е търсила помощ от нас. 

На пристанището сме и чакаме корабчето, което ще ни отведе в центъра на Венеция. Дъждът спря и дори изгря слънце. Децата ни заслужават хубаво време, за да могат да се насладят на великолепието на Венеция, за която повечето от тях знаят само от телевизията, учебниците, проспектите и Интернет, а някои - от разказите на родителите си или от съучениците си в СОУ "Св. Климент Охридски", които вече са били на площада с гълъбите "Сан Марко". 

Децата буквално нападат тентите с картички и сувенири. Бързат да купят по нещичко за подарък на роднини и приятели. Скоро трополим по палубата на корабчето и тръгваме с нарастващо любопитство. Някои питат: Нали сме във Венеция, към коя Венеция отиваме сега? Лагуната наистина обърква човек и трябва да я видиш на карта, за да ти стане ясно, че градът е построен върху 118 острова в лагуна на Адриатическо море. Казваме накратко: Отиваме в истинската Венеция. 

Преди това обаче минаваме край грандиозните строежи на предпазните съоръжения, които днес се изграждат, за да спасят града от морето, което бавно и методично го поглъща милиметър по милиметър. Спомням си една публикация, в която кметът на Венеция се оплаква, че градът не може да се самозащити срещу приливите, че младите хора го напускат поради проблеми с шума, въздуха и намирането на работа, както и с използването на съвременни комуникации... Сигурно е прав, но знае ли пък колко хиляди българи веднага биха дошли да живеят тук с идеята за един много по-добър и по-подреден живот? 

Пред очите на белите лястовици на Охридски бавно изплуват в цялото си величие силуети от катедралата "Сан Марко", от Двореца на Дожите, от църквите "Сан Симоне Пиколо" и "Санта Мария ди Назарет", а според беглите ми познания - и от бившия дворец и склад на турските търговци, от двореца "Ка' Д'Оро"... А най-после сме и пред целия блясък на "Канале Гранде"... Далеч пред нас е огромен презокеански пътнически кораб, наоколо сноват корабчета, яхти, скутери, на пристана се люлеят гондоли... Очите пърхат тук и там и не смогват да обиколят цялото това вълшебство, изграждано в продължение поне на 2500 години. Красиво, красиво и пак красиво! Романтика и шумна глъч от милиони туристи на едно място, а над тях се извисява творецът. Вълнуващо, че тук са живели, управлявали и работили хора, чиято мисъл и цел е била и е да градят и да не разрушат нищо, направено преди тях. Тъжно ми става за нашите руини и остатъци от основи, за които обясняваме, че някога са били дворци на най-могъщата държава в Европа, на единствената държава, която си е запазила името през вековете - България. 

Децата напират да се пръснат като пилци. Няма да стане обаче по тяхната. Ю. Герасимова ги организира по групи, дава наставления, правим бърза снимка с "по-бавните" и тръгваме. 

Още в началото тълпата ни натиква пред Моста на въздишките. Нека препиша: "Мостът на въздишките свързва Двореца на дожите с Новите затвори. Счита се, че в това се крие и причината за неговото име: когато осъдените на смърт затворници преминавали по моста, те тежко въздишали, че може би това е последен път, в който виждат града и Канале Гранде." Сега мостът е сгушен в огромните реклами на "Булгари" и по-скоро изглежда като емблема на влюбените. Във Венеция са родени или са творили титани на световната култура, сред които Антонио Вивалди, Карло Голдони, Тициан, Джовани Батиста, Марко Поло, Филип Солерс... 

Великолепието на Венеция са катедралата "Сан Марко" и площад "Сан Марко". В Интернет четем: "Историята на църквата започва преди нейното построяване - през 829 г., когато тялото на Св. Марк - един от четиримата евангелисти, е откраднато от Александрия /Египет/ и пренесено във Венеция. Три години по-късно е осветена първата базилика в чест на светеца. Но във вида, в който е позната днес,  църквата е построена едва през 1063 г. Освен да се отдаде почит към Св. Марк, с катедралата се е целяло да се демонстрира могъществото на Венецианската република." Хиляди хора сноват насам-натам. Хиляди фотоапарати и камери улавят миг след миг. И ние имаме своите мигове. Дете след дете се снимат с гълъбите, които кацат по раменете им, гукат върху дланите им... Звучи българска реч, срещаме се и със зам.-кмета на Добрич Пламен Ганчев. Наоколо японци, китайци, скандинавци, руснаци, нашите познати от Сърбия, чува се английска реч, някой се радва на френски, шумно бърборят италианци... Прави впечатление, че огромни реклами са превзели площада, катедралата... Дори се губи красотата и романтиката. Но пък рекламите явно прикриват реставрационни работи. 

От улица на улица, от канал на канал, от мост на мост децата ахкат, снимат, бърборят... Шмугват се зад стилно подредени витрини и купуват сладолед, сандвичи, сувенири...

От други витрини ни подканят шедьоври на съвременни художници и скулптури. Спираме се пред галерии, пред музеи... Не влизаме вътре. Не защото не обичаме изкуството и историята. Децата просто не разполагат с необходимите средства да изредят това, което, убеден съм, един ден ще посетят, като порастат и дойдат отново във Венеция. За съжаление, останаха и край гондолите, а им се искаше да пообиколят с тях из Венеция, да станат част от този невероятен град. Поне за минути. Представях се как тези деца се возят в четири-пет гондоли и изпяват няколко от песните си. Убеден съм, че щяха да бъдат отрупани от вниманието и на гости, и на венецианци... Песните им биха дали и един нов живот на Венеция, тя просто имаше нужда от тях. Ние - от нея. Мечтая си, макар и да знам, че не ще се сбъдне мечтата ми, да съм седнал в едно от романтичните кафененца край каналите на Венеция и да се наслаждавам на хора на СОУ "Св. Климент Охридски", бавно носещ се в гондоли по Канале Гранде... Мечти... 

Ще дойде и това време, когато талантливите деца на Добрич ще имат възможност да смаят Венеция с гласовете си! 

Ние обаче трябва да си съберем лястовичетата и да тръгнем към къмпинга, защото вече са изминали близо пет часа. 

Тъжно се връщаме към автобуса и се сбогуваме с Венеция. 

Утре поемаме към Монако и Ница.  

Редовете нахвърли Димитър ДУКОВ

/Следва/

БЕЛИТЕ ЛЯСТОВИЦИ НА ОХРИДСКИ СВИХА ГНЕЗДО В ОТАНИЯ - ФРАНЦИЯ

БЕЛИТЕ ЛЯСТОВИЦИ НА ОХРИДСКИ СВИХА ГНЕЗДО В ОТАНИЯ - ФРАНЦИЯ - ЧАСТ ІІ