Легендата разказва, че когато се връщат от Русия през 1832 г., няколко от избягалите български семейства спрели да почиват край турския чифлик в Сараджа. Това били родовете на братята Алекси и Еньо, Георги и Димитър, родени в Кору дере, Лозенградско.

Към 1873 година, пет години преди Освобождението, в Сараджа имало пет български къщи с 25 мъже, а в Дели Юсуф – 11 къщи с 37 мъже. Идеите за българското национално възраждане и национално-освободителната революция достигнали и до района на с. Сараджа. Илия Маринов разказва – слушал, че дядо Еньо поел инициативата за строене на черква и училище. В продължение на три години черковното настоятелство в малкото и отдалечено село получава разпространяваното сред българите списание „Слава”, издавано в Русе.

По статистически данни училището в село Росица е открито през 1882 година. Тогава в битово, хигиенно и културно отношение животът бил беден и примитивен. Хората разказват, че строител бил уста Петър, дошъл от Търново и останъл после в тогавашното село Сараджа. Голямо щастие за селото е фактът, че през 1906-1907 година учител тук е Йордан Йовков. Чрез неговото великолепно перо село Росица /Сараджа/ и неговите хора остават завинаги свързани с името на Певеца на Добруджа.

Някои от своите преживявания, срещи и разговори със селяните от Сараджа той описва „Приключенията на Гороломов”. От това село Йовков е взел и прототипа на героя си Еньо Кафеджията от разказа „Серафим”. А така също сюжети и герои за разказите „Ревност”, „Другоселец”, „Баща и син”, „Земляци” и др.

Признателните потомци са издигнали бюст паметник в двора на училището през 1976 година, на стената на старата сграда, където е учителствал писателят. Тук са учили и учителствали Янко Димитров и Михаил Христов Петров – първите местни учители в село Росица. Впоследствие Михаил става директор, а Янко - счетоводител на ТКЗС-то в селото. Поставена е и мемоарна плоча, която напомня на всички, че Й. Йовков е живял и работил в село Сараджа.

В село Красен Йордан Йовков продължава учителската си професия и литературното си творчество – „Жетварят”, „Вечери в Антимовския хан”, „Чифлика край границата”.

На 7 септември 1940 година настъпват важни политически, културни и просветни промени в село Росица. С възрожденски ентусиазъм започва развитието на българската просвета и култура, прояви на българския дух. Основава се читалището и на общо събрание се избира 7-членно ръководство с председател Марин Маринов. Читалището купува книги и слага началото на първата обществена библиотека. Новите учители идват на 18 ноември 1940 година.

За училището в с. Росица първият колет с книги е изпратен от Софийската прогимназия „Сава Раковски”. Получили се и 500 лева дарения за учебно-дидактически материали. Тодор Славов подарил българско знаме. Материално-техническата база на училището в село Росица след 1940 година е недостатъчна. През 1970 година се построи голям читалищен дом. Най-голям успех за просветното дело в селото беше построяването на сегашната просторна училищна сграда. Сложи се край на мизерните условия за учебно-възпитателна работа. Обзаведоха се кабинети и работилници, физкултурен салон, създадено бе опитно поле. Скоро се появиха и първите резултати от учебната работа. „Големи са успехите на училището в село Росица за възпитанието на подрастващото поколение, свързани със скромния ми, но всеотдаен труд на Михаил Петров. В продължение на 30 години – 20 от тях като директор, е живял с болките и грижите, радостите и успехите на училището, в което той е учил, а сега ръководи” – пише още в книгата си Йордан Великов Парушев.

Днес отбелязваме 128 години от откриването на училището в селои Сараджа – дн. Росица. Не можем да отминем, не можем да си затворим очите пред това в какво състояние изпадна училището. Училището – като културно-просветно средище, не работи. Около 15 ученици от селото се извозват всеки ден с автобус до училището в с. Красен. Кварталното начално училище е срутено. Останали са две прави и една висяща колона, до стълбището. Старото училище е станало убежище на плъхове. Новото училище е необитаемо, а под въздействието на природата и недобросъвестни хора, сградата, за която са дадени много средства, се руши. Това е разруха.

През април тази година се срещнахме пред кметството на село Росица. Споделихме за видяното в училището – трагедия. Шосето до Росица е дупка до дупка. Срещнахме няколко пенсионери и те споделиха: „Елате ни вижте! Няма кой да ни погледне как живеем тук в село Росица и какво ни очаква утре”.

И все пак, нека поздравим всички учители, дали своя принос за обучение и възпитание на поколения жители на село Росица, които със своя скромен труд и неуморна всеотдайност подклаждаха огъня на българската книжовност и култура.

Михаил Петров и Янко Димитров