Фокус: Проф. Пантев, вие сте изследвали документално събитията около Съединението, какво за вас е най-важното през този период?
Андрей Пантев: Най-важното е, че българите за пръв път показват, че могат да правят собствената си история със собствените си усилия и умеят еднакво добре изкуството на дипломатическата маса и на бойното поле. Могат да проявят умереност в своите териториални претенции след като са победители в една война със сърбите и най-вече, че това е безпрецедентен случай в тогавашната европейска история, че могат да уголемят двойно своята територия с една доста кратка седемдневна война само със 700 души – жертви, които за една такава голяма победа са доста малко и да покажат на света, че не дължат никому нито своята държавност, нито своята способност да бъдат част от европейския културен и най-вече политически свят.
Фокус: Кои са все пак историческите факти, които са довели до акта на Съединението?
Андрей Пантев: Историческите факти са свързани най-вече с това, че в бившата Източна Румелия, която е съединена на 6 септември в Пловдив с Княжество България, вече не е имало турски гарнизони, турска армия. Това прави Съединението много по-лесно възможно, ако го сравним с това, което българите са се опитали да направят после с Македония, Одринско, Добруджа и Западните покрайнини. Самият факт показва, че ако там имаше турска армия, вероятно нашето съединение, щеше да бъде много по-кръвопролитно и много по-мъчително и вероятно като продължителна акция не би завършило така блестящо и успешно. В този смисъл можем да кажем, че има стечение на исторически благоприятни обстоятелства, но и дързостта на българите, тяхната готовност да защитят това начинание, показва, че те са съвсем различни хора от онези, за които са ги смятали тогава – пастири или обикновени овчари.
Фокус: Какво е значението на войната със Сърбия?
Андрей Пантев: Значението на войната със Сърбия е решително, ако Сърбия, не беше нападнала България, може би Съединението нямаше да има такъв победоносен характер, защото тогава може би турска армия, щеше да бъде въведена в Източна Румелия. Тогава по международно право Турция формално имаше право да възстанови статуквото си, да си възвърне позициите в Източна Румелия. Не можеш да накажеш една страна, която е победила във война с отнемане на територии. Това е много важно в тази война, която всички знаем като война на капитаните срещу генералите. Капитаните са българи – генералите са сърби. България показва, че има право на съществуване в много по-големи граници, което й беше отредил Берлинският конгрес.
Фокус: Какво е съвременното значение на датата 6 септември?
Андрей Пантев: Идеята е, че всичко зависи най-напред от нас, Европа се съобразява само тогава, когато покажем воля за облик, воля за единство, воля за посрещане на предизвикателства, воля да се жертваме в името на един териториален, национален и морален идеал и това е безсмъртният завет и наследство от 6 септември 1885 г. Съединението е един пример на единство в историята, при който въпреки различните партийни пристрастия, въпреки личната неприязън и въпреки неувереността, че тази работа ще свърши добре, в крайна сметка всички българи се обединяват, те преодоляват съмненията си, преодоляват идеята – да натопим другата партия, защото е предприела това. Примерно министър-председателят Любен Каравелов не е одобрявал тази акция, но председателят на Народното събрание Стефан Стамболов е одобрявал тази акция и в това отношение можем да видим как българският тогавашен политически елит, независимо от всичките противоречия, дори до голяма степен личностна омраза, успява да преглътне и да преодолее тези различия и накрая да се обедини към тази цел. Това е моралният завет, не само уголемяване на територия, не само спечелване на война, не само предизвикателство към Берлинския договор, има едно вътрешно единство, въпреки че различията са оставали и са продължили и след това. В този момент всички са били както се казва като един.
Фокус: Какво е значението на Чардафонската чета ?
Андрей Пантев: Да, има и такъв момент, че има едно съчетание между княжеска политика в София и местно движение в Пловдив и Чирпан и четата на Продан Тишков, която завинаги се вписва в историята на Съединението като спонтанна акция, възстановяваща четническата тактика по време на предосвобожденската епоха и традицията на българските въстания. Имаме едно стиковане, което е много важно - официална политика с министри, война с капитани, културно-политическо движение в Пловдив и Чардафон Велики. Това са четири много важни елемента.
Фокус: Защо казвате, че пловдивчани са загубили като празнуват Съединението?
Андрей Пантев: Да, още се чудя на шега, разбира се, но не и лишена от фактологически основания, защо пловдивчани честват Съединението след като Пловдив, който е бляскав балкански и български град, постепенно губи своето значение, защото престава да бъде столица. В това отношение можем да кажем, че дълго преди София да стане сегашния град, градове като Варна, Русе, най-вече Пловдив, а защо не и Видин, са имали много по-голямо стопанско и културно значение. Прави чест на пловдивчани, че те са се отказали да бъдат столичани, в името на една целокупна България. Те знаели, че ще плащат повече данъци, че ще има по-малко служби от администрацията, но при тях е надделяла идеята, че ще бъдат не румелийци, а българи.
Фокус: Как виждате сегашната кандидатпрезидентска кампания на фона на тези качества, които са имали българите тогава?
Андрей Пантев: Виждам кандидатпрезидентската кампания като безлична – без принципи, без идеали и без програми. Навсякъде вече е изчезнала тази идеологическа граница, да не говорим за пропаст между различните партийни формации и личности. Всички признават пазарната икономика, всички признават всякакви видове агресии в името на демокрацията, така че трябва да имаме много ярка личност, която обикновено става скандална и затова печели привърженици.
Фокус: Как гледате на случващото се в парламента и политическото ренегатство, което се шири?
Андрей Пантев: Ренегатството днес се приема като особен вид прагматичен тарикатлък. Никой не се срамува, че е ренегат. Това е най-страшното. Никой не е казал от тези кандидат-президенти, от каква партия е бил преди това, какви постове е имал преди това и какво е писал преди 1889 г. Най-ужасяващото е, че вече това никой не го интересува. Това е индикатор, колко плъзгава и хлъзгава може да бъде една личност като кандидатура за какъвто и да е политически или държавен пост.
Десислава АНТОВА
http://www.focus-news.net