На 11 март 2012 година се навършиха 105 години от зверското убийство на политическия и държавен деец, журналиста и публициста Димитър Петков. Роден на 26 февруари 1858 г. в с. Башкьой, Северна Добруджа /днес Румъния/. Солидната семейна среда и обществените условия в селото способстват за неговото израстване като трудолюбив, патриотично и нравствено всеотдаващ се младеж. Детството на Димитър Петков не се отличава от това на повечето селски деца в Добруджа. На 8-годишна възраст е изпратен в селското училище. Много скоро се очертава като любознателен и прилежен ученик, но и буден и немирен.

"Да се присмее, да се подиграе или да набие някого, Димитър е бил първи". А извън училището той е "страшна хала" и когато има борби и побоища, завършващи нерядко с неприятни последствия, винаги е пръв. Буйният му характер и прояви все повече започват да тревожат погълналия в своите занимания Петко Николов, който многократно се опитва да усмирява страстите на сина си с тежката си десница. Това обаче не дава никакъв успех. "Страшна панта, човек няма да стане! Кой знае на кого се е метнал" - често проплаква баща му, но майка му своенравно му опонира, че синът повтаря бащините си лудории, също известен с подвизите си на младини.

Годините се изнизват много бързо, но Димитър продължава да е все така буен и любознателен. Момчешките лудории започват постепенно да отстъпват пред други, по-сериозни неща. Дошъл в Тулча, той влиза в средите на тамошната патриотична младеж, която започва да живее с подвизите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Ангел Кънчев и други народни борци за свобода. През 1873 г. Димитър Петков става член на местното читалище и негов постоянен посетител, където редното чете пристигналите български и чуждестранни вестници и литература. Така читалището се превръща в негово второ училище. Нещо повече, той взема книги и чете по време на работа, като търговски чирак при търговеца Бабаджов, който е поел обезателството пред неговия баща да го направи добър търговец. Веднъж той го заварва да чете в дюкяна революционните издания на Любен Каравелов и му казва: "Митко, тебе баща ти не те е пратил тука даскал да ставаш, а занаят да учиш, опичай си акъла, остави тези проклети вестници и книги".

Годината е 1875. На 17 години заминава да се бие в Сърбия срещу Турция. По това време в душата му се борят две противоположни желания: да отиде на учение или да се включи в революционната дейност на българската емиграция във Влашко. Завърнал се от Сърбия, където е частично обучен да борави с пушка, той се отправя за Русия, за да постъпи в Южнославянския пансион в гр. Николаев, където по това време там учат П. Волов, Ат. Узунов, М. Греков, Алеко Константинова и др., но по неизяснени и до днес причини той е принуден да напусне. От Николаев Димитър Петков се отправя за Одеса, но събитията в България се развиват главоломно. Запътил се с още приятели от Тулча за Русе, където иска да се включи в борбата по време на Априлското въстание, но попадат на недобросъвестни хора и всичко се проваля. За пореден път прави опити за се включи в четата на П. Хитов и успява. При завързалото се сражение с турските орди, четата е принудена за се оттегли.

Много скоро идва краят на мъките. На 12 април Александър II пристига в Кишинев. Димитър Петков прави сериозен опит да се запише за опълченец, но е отхвърлен поради ниския си ръст. От обида той се разплаква. По това време покрай него минава генерал Столетов и на въпроса му защо плаче, той му разказва всичко. "А може ли да държиш пушка?", го запитва генералът. "Разбира се, че мога" и той показва всички упражнения, които е придобил и научил в Сърбия. Тогава генералът заповядва да го запишат.

При сражението на Шипка в един момент патроните свършват. Димитър Петков под дъжд от противникови куршуми отива доброволно и донася два сандъка с патрони. Натоварени са на кон, който той води, но куршум раздробява дясната му ръка, друг попада в крака му. Едва след като докарва патроните на позиция, той е откаран в лазарета, където ампутират китката на дясната му ръка. За проявен героизъм в боевете за Шипка е награден с орден "За храброст".

След Освобождението Димитър Петков се занимава с журналистическа дейност, където се изявява като един от най-ярките противници на Александър Батенберг и неговите стремежи да бъде засилена княжеската му власт. Много скоро обаче започва да еволюира на дясно в своите убеждения и става един от най-близките сподвижници на Стефан Стамболов. През управлението на първия стамболовистки режим 1887-1895 година заема редица отговорни длъжности: кмет на София, министър на Обществените сгради, пътищата и съобщенията, председател на IV Велико и VI и VII обикновени Народни събрания. След убийството на Стефан Стамболов /1895 г./ Димитър Петков става фактически лидер на Народно-либералната партия. През втория стамболовистки режим - 1903-1908 г., отначало е министър на вътрешните работи, а през октомври 1906 г. и министър-председател. Като шеф на кабинета оказва сериозно съдействие при прокарване на редица закони за стимулиране икономическото развитие на страната. Във външната си политика продължава линията на първия стамболовистки режим към по-тясно обвързване на България с капиталистическите страни на Запад и най-вече с Австро-Унгария. Убит е на 26 февруари 1907 г. на булевард "Руски", до сегашното турско посолство.

По време на целия си съзнателен политически живот Димитър Петков има следното кредо: "С всички държави да се води колкото се може по-гъвката политика и тя да се основава единствено на принципа: доколко е полезна за националната ни кауза. По въпроса за Македония той казва: "Всяко едно българско правителство е длъжно да се интересува от македонския въпрос и трябва да се готви да бъде единно при разрешаването му. Ако ние се приготвим да посрещнем събитията, ще можем да се надяваме, че ще се вземат във внимание и нашите желания... Много народности имат претенции за Македония, но почти е установено вече, че българският елемент е преобладаващ... затуй ние трябва най-много да се интересуваме при решаването на въпроса". Погледнато реално това са много верни и реални разсъждения на този виден държавник и политик, в период, когато целият български народ напряга всички сили, за да може да се окаже на оная висота и положение, за да изпълни историческата си мисия - обединението на останалата под турско робство част от българското население. Той пророчески допуска, че добруджанският въпрос ще бъде усложнен много сериозно от румънската заплаха и от солидаризирането на имперска Русия с аспирациите на северната ни съседка. Погледнато реално последното мнение се оказва пророческо - до заграбването на Южна Добруджа от чокойска Румъния остават точно пет години.

Ето какво пише за него Жеко Попов: "Унаследеният и усъвършенстван манталитет на предприемчивия и решителен добруджански селянин твърде много улеснява Петков да схваща по-бързо по интуитивен път целта, да отличава доброто от злото, приятелите от неприятелите и без особени уговорки да се хвърля в битката за реализиране на мечтите си. В стремителното си служене на идеала той не понася опоненти - със слово и дела. Петков отстранява всеки, който му се изпречи".

През целия си смислен живот Димитър Петков се нарежда сред плеядата най-заслужени политически мъже на отечеството ни, достоен наследник на Стефан Стамболов. Делата му се помнят и до днес, които донякъде обезличават негативните моменти от неговия динамичен и съзнателен живот.

Георги Казанджиев - потомък на Димитър Петковия род