Напоследък много ме забавлява една телевизионна реклама: събуждам се с брит-поп от тайвански будилник, обличам американски дънки, италианска риза и китайски кецове... Обядвам норвежка сьомга с гръцка салата, закусвам френски кроасан с бразилско кафе. След тренировка по японско джудо паркирам немската си кола и най-накрая пия българска бира.

КРИЕЙТИВЪТ Е ЗАБАВЕН, но освен че не е точен, изобщо не е оригинален. Преди повече от  20 години д-р Уилям Питърсън от Heritage Foundation точно по същия начин разсъждава за глобализацията и ролята на чуждите инвестиции. Анализът му започваше така: „Сутрин. Приготвяш се за новия работен ден. Слушаш новините по телевизора Сони, измиваш се със сапун Dove, обличаш си костюма Brooks Brothers, отиваш на работа със своята Honda с гуми Bridgestone".

Всъщност важно е не какво изрежда д-р Питърсън. Важен е въпросът, който задава: лошо ли е, че чуждите инвестиции са навсякъде около нас? Могат ли инвестициите да убиват?

За съжаление се оказва, че могат.

Наскоро в списанието на Опра Уинфри O Magazine Йоко Оно спомена, че била впечатлена от  “Изповедите на един икономически килър” на Джон Пъркинс. Той е първият, който заговори за необичайната професия „икономически килър”. Публична тайна е, че с такава дейност се занимават множество американски “икономически съветници”, но Пъркинс е първият, който се осмели да разкаже открито какво точно вършат те.

Според самия Пъркинс, икономическият килър е високоплатен професионалист, чиято задача е да въвлича чужди държави в измамни финансови схеми, чрез които те след това са принудени да плащат трилиони долари дългове. Това се постига, като се окуражават лидерите на изпаднали в икономически и финансов колапс държави да осъществяват комплекс от икономически и социални реформи, развитие на модерна пазарна икономика, привличане на най-съвременни технологии чрез чуждестранни инвестиции.

ОСНОВНА МАНТРА НА "ИКОНОМИЧЕСКИТЕ КИЛЪРИ" е макроикономиката. Действайки като консултанти по различни проекти, те и техните служители разработват дългосрочни прогнози за развитие и предлагат атрактивни проекти, в които най-важен показател е Брутният вътрешен продукт. Винаги най-големи шансове за реализация имат само онези проекти, които драматично влияят върху ръста на БВП. След това идва ред на Американската агенция за международно развитие (USAID) и международните банки, които услужливо предлагат заеми при „преференциални”, но строго формулирани условия.

Имената на някои от икономическите съветници, които стартираха реформите на източноевропейския преход, днес са добре известни. В Полша „шоковата терапия” бе осъществена според програмата на младия тогава харвардски възпитаник Джефри Сакс. В Русия се повдизаваше британската икономистка от Световната банка Норийна Хърц, която десет години по-късно в книгата си „Тихият преврат” се разкая за препоръките, които е давала на президента Елцин. „Когато през 1991 препоръчвах на Русия да приватизира всичко, мислех, че това е най-важният проблем на страната. Сега разбирам, че тогава най-важно е било държавата да се лиши от всичките си активи, за да не се върне никога комунизмът. Вече си давам сметка, че задачата ми е била политическа. Днес има консенсус, че приватизацията наистина е оправдана в някои сектори, но идеологията, политическата наивност и алчността на консултантските фирми ужасно преувеличиха нейния ефект - не само в Русия, но и в цяла Източна Европа."

Ето малко информация за размисъл. Британският разследващ журналист Грег Паласт журналист пише, че най-социалистическата държава в света са... Съединените щати. Той привежда конкретни факти. Федералното правителство управлява активи на стойност 2.3 трилиона долара, при пазарна капитализация на всички компании, листвани на борсата, около $16.9 трилиона. Ако се прибавят и управляваните от щатските и местните власти активи като водоснабдяване, пътища и инфраструктура, а също така инвестициите в публични компании, излиза, че САЩ всъщност са най-социалистическата нация на тази капиталистическа планета. Но повечето американци не знаят това, както най-вероятно и повечето хора, които сочат Америка като образец за капитализъм в действие. Само за сравнение: пазарната капитализация на всички компании в уж комунистически Китай е $4.7 трлн., от които на частния сектор принадлежат около три трилиона, а правителството в Пекин управлява едва 1.65 трилиона.

ГЛАВНИЯТ ИКОНОМИСТ НА СВЕТОВНАТА БАНКА и Нобелов лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц в книгата си „Глобализация и недоволните от нея” пише: „Глобализацията така, както я пропагандират днес, изглежда замести само старата диктатура на националните елити с новата диктатура на международните финанси… За милиони хора глобализацията не сработва... Те само виждат как тя унищожава работни места и животът им става все по-несигурен…".

Ролята на Международния валутен фонд и Световната банка (в която американското финансово министерство е собственик на 51% от активите) в източноевропейския преход се заключаваше в това да бъде дискредитиран кейнсианският модел за насочвана или ръководена от правителството икономическа политика и да се наложи неолибералният модел на Милтън Фридман и Чикагската икономическа школа. Десетки страни оперират в съотвествие с „Програмите за структурна стабилизация” на МВФ и, въпреки че са изтърпели вече пълния курс на лечение, така и не са постигнали нито финансово здраве, нито финансова независимост.

Президентът и основател на Intel Corporation Анди Гроув най-точно определи ролята на икономическите килъри: “Целта на новия капитализъм е да отстреля ранените” (The purpose of the new capitalism is to shoot the wounded).

В България преходът към пазарна икономика бе осъществен според „Плана Ран”, разработен от главния икономист на Американската търговска камара проф. Ричард Ран и неговия колега Роналд Ът. Изготвен в периода март-август 1990 и одобрен от Великото народно събрание, този план на практика очертава прехода на българската икономика от държавен социализъм към неолиберализъм.

В анализа си за постигнатото в тази насока д-р Петер Бахмайер от Института за Източна и Югоизточна Европа във Виена многозначително заключава:„През 2005 БВП на България е достигнал само 93% от нивата от 1989. Страната се нарежда на 86-о място по икономическо развитие, в сравнение с 26-о през 1989. Минималната заплата е 77 евро, средната заплата е 150 евро…". Заглавието на анализа: „България от Втория в Третия свят”. Вярно е, че след 2005 последваха години на усилен растеж и днес показателите изглеждат малко по-различно. Но илюстрацията е достатъчно красноречива.

Любопитно е, че всички тези резултати са били заложени още в „Плана Ран-Ът”, където например на 117 страница съвсем откровено се казва, че „българската икономика в условията на пазарни принципи е предназначена да изхранва 5 милиона души”. При последното преброяване българското население се оказа 7 351 234 души.

ДАЛЕЧ СЪМ ОТ МИСЪЛТА, че става дума за някакъв заговор или конспиративна теория. Де да беше всичко толкова просто!

При заговорите виновниците лесно могат да бъдат разкрити и разобличени. Но системата на ”икономическите килъри” не се ръководи от малобройна клика злонамерени хора, както е при организираната престъпност, а от искрената вяра, че икономическият растеж, постигнат чрез налагане на неолибертариански реформи, носи благополучие. И колкото по-висок е този растеж, толкова повече хора се облагодетелстват. Но последните 20 години в Източна Европа и цялото развитие на страните от Третия свят през последния половин век доказваха, че тази неолиберална концепция просто не е вярна. Защото в страните, които могат да се похвалят с високи темпове на икономически растеж, бедността, мизерията и нищетата така и не си отиват.

Икономическите килъри, макар според признанието на Джон Пъркинс в повечето случаи да са агенти на американската Агенция за национална сигурност, реално и де юре се назначават за служители на така наречените „корпорации от затворен тип” – като Arthur D. Little, Stone & Webster, Brown & Root, RAND Worldwide, Halliburton, Bechtel. Те са предпочитани партньори на американското правителство за проекти в чужбина и отличителната им черта е, че умеят да пазят мълчание и да действат дискретно. Техните служители никога не дават интервюта.

ДНЕС ИГРАТА НА "ИКОНОМИЧЕСКИТЕ КИЛЪРИ" е много по-комплексна, а операциите им – много по-деструктивни за световната икономика и политика. Съвременните „ килъри” са служители на респектиращи банки, имат завидни университетски дипломи, носят впечатляващи дизайнерски костюми.

Ето пример: западна митническа агенция открива филиал в Източна Европа. Служителите й са отлично образовани, великолепни професионалисти. Но работата им е свързана с укриване на финансови злоупотреби и подпомагане на мултинационалните компании в неплащане на данъци. Те са „икономически килъри”.

Екип на международна консултантска агенция пристига в африканска столица и започва преговори с правителството за предоставяне на жизнено необходими кредити. Срещу няколко прости условия: драстично орязване на бюджетните средства за образование и здравеопазване, повишаване на цените на тока, водата и комуналните услуги, и отваряне на икономиката за стоки от Северна Америка и Европа. Това са новите „икономически килъри”.

 Известна независима фондация открива офис в Багдад и под закрилата на американските войски започва да пише новите закони за експлоатацията на петролните залежи на Ирак. Какво друго е това, ако не „икономически килър”?

ВСИЧКИ СТРАНИ, ОКАЗАЛИ СЕ В МЕРНИКА на тези "убийци" с куфарчета, имат сходна съдба. Дълговото бреме на развиващите се страни е скочило от 130 млрд. долара през 1973 до 3.2 трилиона през 2006, както посочва Джеймс Хенри в книгата си „Миражът за опрощаване на дълговете” (“The Mirage of Debt Relief”). Всяка година развиващите се страни са принудени да връщат дългове в размер на 375 млрд. долара – или 20 пъти повече от цялата чуждестранна помощ, която получават. Наричат тази система „Преобърнатия план Маршал ” (Marshall Plan in reverse) – защото страните от бедния Юг са принудени да финансират държавите от индустриализирания Север. Отново според Джеймс Хенри, от 1970 досега от бедните към индустриално развитите държави са изтекли 5 трилиона долара. В същото време хората в Третия свят са принудени да живеят с по-малко от 2 долара на ден.

Тъкмо дълговете държат развиващите се страни в сферата на влияние на развитите държави. Защото те стават зависими от процедурите за разсрочване и предоговаряне на плащанията, както и от периодичните помощи от чужбина. В името на тези „привилегии” държавите от Третия свят са принудени да преструктурират изцяло своите икономики и да пренапишат своите законодателства в съответствие с изискванията на „икономическите килъри”.

За разлика от Съединените щати, които също са свръхзадлъжнели, тези държави не контролират световната резервна валута и поради това не могат да оцелеят дълго, като живеят извън финансовите си възможности.

Както посочва Дъг Хенууд в книгата си After the New Economy, САЩ са клиничен случай за прилагане на „програмите за структурни реформи” на МВФ. Ако бяха обикновена държава, те цяха да станат пациент на фонда още в средата на 80-те години. И трябваше да реализират американската мечта, като създават изкуствена рецесия, балансират негативното си търговско си салдо, потребяват все по-малко, инвестират повече и, най-вече, като си наложат драконовски икономии и спестяват драстично.

Но след като САЩ са единствена световна велика сила, те отказват да приемат лекарството, което се предписва на всички останали пациенти със същата диагноза. Защо ли това лечение винаги е добро за другите, но никога – за САЩ?

Защото САЩ са носители на антитела, които бившият „икономически килър” Стивън Хайът (работил за Станфордския изследователски институт и за компании като Bechtel, Chevron и Bank of America) нарича „DBS-механизма” – Debt, Corruption, Secrecy (Дъгове, Корупция, Секретност).

В книгата си „Игра, стара като империите” (A Game As Old As Empire) Хайът обяснява, че корупцията винаги е била прислужница на властта. Корумпирани лидери от развиващите се страни постоянно получават нови и нови кредити, въпреки предупрежденията на финансовите детективи, че голяма част от парите се присвояват в частни фондове. Стивън Бъркман в книгата си “The World Bank and the $100 Billion Question,” изчислява, че корумпираните елити в Третия свят са откраднали от кредитите за развитие над 100 млрд. долара. А след като паднат от власт, тези пари остават да се изплащат от следващите правителства и данъкоплатците. Според изчисленията на независимата консултантска агенция Sag Harbor Group почти половината от парите, взети от най-големите държави-длъжници, почти незабавно (още същата година или дори същия месец) се оказват в личните сметки на корумпирания елит.

Най-големи възможности за това гарантират програмите на МВФ за приватизация, която Джоузеф Стиглиц нарича „коруптизация” (briberization). Оправдавайки се с „условията на МВФ”, политическите лидери, вместо да продават държавните предприятия, по-скоро „подаряват” енергийните, водните, транспортните и телекомуникационните компании на своята страна. „Да можехте да видите как им светват очите пред перспективата да получат 10% комисионна по сметка в швейцарска банка срещу смъкване на цената на националните активи с няколко милиарда”, споделя Стиглиц опита си от приватизацията в Източна Европа

НО КАКВО СЕ СЛУЧВА, АКО ВСЕ ПАК някъде се намерят лидери, които отказват да играят под диктовката МВФ и настояват да запазят контрола върху националните ресурси? Да предположим, че те успяват да устоят на капаните на корупционните схеми. Тогава в играта с пълна сила се включват плановете на „икономическите килъри”, които действат според принципа „разделяй и владей”. Една от възможностите е да се предизвикат сътресения в политическия процес. За целта „килърите ” осъществяват връзки с ключови играчи в администрацията, бизнеса, военните среди, медиите, академичните кръгове и профсъюзите. След дискретни срещи и предоставяне на съответни финансови средства за някои от тези „съмишленици”, своенравните политици много скоро могат да се изправят пред нарастващо политическо напрежение в страната. В ход влиза старата стратегия за „моркова и тоягата”. Докато „икономическите килъри” постигнат своите цели.

* Текстът е публикуван в Bulgaria On Air THE BUSINESS MAGAZINE

http://bgonair.bg