От 1964 година насам журналистът и публицистът Йордан Дачев (1923-2009) многократно се среща с Дора Габе. Дойде ли в Добрич за Седмицата на детската книга през пролетта или за някой друг празник, той е близо до поетесата. Пътуват заедно из Добруджанския край, дълго разговарят, сближават се, а през останалото време си изпращат писма.

През октомври 1968 г. Йордан Дачев прекрачва прага в дома на Дора Габе в София. „Вълнува ме срещата с добруджанци – пресреща госта си тя. – Имам чувството, че се връщам в бащината си къща в Дъбовик, във времето на моето детинство, когато всички ме обичаха и аз обичах всички.” Дачев я пита кое крепи ръката и мисълта й през дългия творчески път (тогава е 80-годишна). „Обичта към хората – отвръща тя. – Дългът на писателя е да измъкне поезията от най-скритите гънки на нашата материална и духовна действителност, да я пречисти от рудата и да я превърне в брилянт. Поезията облагородява човека.”

Особено ценни са писмата, които си разменят Дора Габе и Йордан Дачев. Те потвърждават близостта им, приятелството им, желанието им да се доверяват един на друг. Едно писмо на поетесата е от април 1968 г. „Питате ме какво е дала Добруджа на мен като българска писателка – започва тя. – Отговарям: дала ми е много, толкова много, че не ми е възможно да изброя всичко. А може би дори сама не съзнавам всичко. Най-първо ми е дала любов към земята, към черната топла пръст, на която са стъпвали моите детски крачета. Дала ми е големите изгреви и залези, които и досега споменавам в стиховете си. Дала ми е копнеж към широкия простор и високото небе. Дала ми е любов към труда, от който майка ми и баща ми са ни изхранвали и са ни учили да се трудим. Добруджа е влязла в кръвта ми и в моя дух. Аз я нося винаги в себе си.”

През 1974 г. Йордан Дачев пише на Дора Габе: „Научих, че сте боледувала известно време, но сега сте вече добре и пишете поема. Не зная каква художествена идея движи перото ви, но щом е свързана с Добруджа, не може да бъде малка идея. Трябва да е песенно обобщение на всичко, което носите в сърцето си от това кътче в безкрайния свят. Навярно тази поема, почерпила живителен сок от равнината, където се роди България, за да живее и расте цели тринадесет века, ще бъде едно синовно връщане към началото…”

От Йордан Дачев научаваме, че Петър /Пейсах/ Габе имал къща по ул.”Иван Вазов” в Добрич. Обитавал я със семейството си през есенно-зимния сезон, когато селскостопанската работа в имението му на село утихва. През 1905-1907 г. в този дом живее и Дора Габе, след като завършва френска филология в Гренобъл. През 1906-1907 г. тя преподава френски език в Третокласното училище в града и тук получава писмата на Пейо Яворов, нейния пръв учител по поезия. В едно от тези писма поетът изразява мнение, че ако Дора Габе постигне очаквания напредък в мерената реч, ще изиграе историческа роля в развитието на нашата литература… Пейо Яворов свързва името си не само с кореспонденцията между него и Дора Габе, а и с поетичен отзив на Дуранкулашките събития през юни 1900 г. Стихотворението му „Край огнището” е израз на болката на поета за убитите добруджанци, участвали в бунта против десятъка на Радославов.

Драгни ДРАГНЕВ