Сред степната пустош в безводната някога равнина, затворена между Дунава и Черно море, Тервел (Курт бунар) e най-голямото селище в  крайната част на Южна Добруджа. След освобождението от румънска зависимост и присъединяването й към България, първата потребност за местното население са училищата в различни степени на образование. Гимназията в Тервел е открита в началото на втората половина на миналия век с името на земляка, великия писател Йордан Йовков. И хиляди са оттогава до днес завършилите това средно училище. Но за зрелостниците от шестия пореден випуск 1961 това събитие беше отбелязано празнично с организирана среща на 70-годишните „абитуриенти“ от набор 1943.

В уютната зала на бистро „Елит“ се събрахме почти всички от двата единадесети класа, с изключение на 12-те съученици – покойници, чиято памет почетохме с едноминутно мълчание. Не липсваше и сценарий, подготвен от инициаторите и организатори на срещата, останали да живеят и работят в малкия град – Донка Синанова, Пенка Минчева, Трифон Тодоров и Господин Димитров. Тържественият дух на вечерта подсилваше и остроумието на диджея Стилиян Петров, който подаваше непринудено микрофона на всеки да сподели мисли и преживелици. Побелели и понатежали малко с годините, забравили отведнъж възрастта, ние се върнахме отново в младостта чрез спомените. Заредиха се мили откровения за първите любовни трепети, щуротиите, бягствата от час, умишлените закъснения, утринната гимнастика, задължителната униформа, издевателствата над някои учители, както и споменните знаци на градчето от онова време. А повечето от тях са напълно заличени. Мъничката автогара, късата уличка „стъргало“, пазарчето с брадатите татаришки казаци–липовани, които продаваха дунавска прясна риба и най-вкусното грозде на света. Само многовековният дъб стои все така в центъра,  ограден и признат като природен феномен. Макар и с пооредели клони, той изглежда днес мрачен и замислен, като безпристрастен съдник на времето. В близост до гимназията, в самата гора, се намира  един от най-оригиналните стадиони у нас, който бе любимото място за всички ни.

С тостове и наздравици, носталгичните спомени изведоха от забравата и нашите учители, които отдавна вече са в отвъдния свят. Та може ли да се забрави любимият преподавател по литература Йордан Епитропов, създател и ръководител на драмсъстава към училището. Още се помни постановката му на „Криворазбрана цивилизация“ от Добри Войников, в която участвахме и някои от присъстващите на тази среща. Стана дума и за смешноватия стар учител по немски език, известен с прякора „Фльонката“. Клетият, той с такова усърдие се опитваше да ни научи как с най-правилна артикулация трябва да произнасяме точната немска дума, а в същото време палав дангалак от задните чинове с пъхнат показалец в уста произвеждаше такъв пукот „кльонк“, който вбесяваше стареца и го вадеше от равновесие. Урокът спираше и следваше продължителна разправия: „Коя гаменария кльокна? Добри, ти ли беше! Не, не съм аз, другарю Михайлов! Отсега нататък ти ще отговаряш за кльокането в твойта редица!“ Следваше ново кльокане от отговорника и така си отиваше часът. Изимитирана бе и старата ни учителка по история, придобила прякора „Баба Европа“. Когато изпитваше ученика, тя се унасяше в дрямка на катедрата и ако той разкажеше набързо всички точки на урока, тя отваряше очи и със западно наречие отсичаше: „Много приказва, нищо не каза, седай – слаб!“ А друг съученик повтаряше многократно само първата точка от урока и когато другарката Копчева благоволеше да отвори очи, следваше отривистото заключение: „Много добре, седай – отличен!“ Не беше пропуснат и Драшков, учителят по химия, който пишеше най-много двойки. На поправителния изпит беше задал въпрос към съученика ни Стоян, на когото викахме Суинга, да каже един представител на мазнините, а той отмъстително отговаря: джумерката /пръжката/.

Знайно е как в онези години специалистите, идващи по разпределение в далечна и изостанала Добруджа, възприемаха това като наказание и при недостига на кадри изпращаха и пенсионирани учители, други дохождаха по лични причини. Имаше и нередовни, и най-своеобразни чешити. Но добрите педагози, разбира се, преобладаваха. И резултатът от техния принос бе очевиден на срещата ни. Сред нас бяха лекари, инженери, икономисти, медицински работни, бизнесмени, специалисти по  телевизионна и електронна техника и още други професии.

До късна нощ продължиха преживените общи спомени, редувани с танци, рецитации, хора и ръченици. Имаше даже и театрализовано представяне на различните етапи от възрастта. Едни от съучениците ни измаршируваха, преоблечени като чавдарчета с калпачета и сини връзки, други като пионерчета с червени връзки, трети като напети комсомолци с червени знамена, а последните като изнемощели, прегърбени и окаяни пенсионери.

След 52 години от завършване на гимназията, тази мила среща остави у всички нас невероятно усещане за топло приятелство и общност. И тъй като оттук насетне сметнахме, че всеки следващ  ден ще е като божи дар за живот, единодушно решихме всяка година отново да се срещаме в Тервел в първата седмица на септември.

А на изпроводяк, някакси спонтанно, запяхме хитовата песен от нашето време „Раздяла“ по едноименното стихотворение на поета Петър Караангов и музика на Тончо Русев:

„Приятели, другари, мои братя,

разделяме се, тръгваме на път.

По пътя често има силен вятър,

но бурите не ще ни повалят.

В живота има срещи след разлъка,

ще минат дни, ще мине младостта,

ний ще се срещнем някой ден по пътя –

отъпкания път на старостта.

Ний ще се срещнем, ще си стиснем длани,

ще поседим до късен нощен час.

Ще дойдем всички, само младостта ни,

единствена ще липсва между нас...“

Йордан Зебилянов