Иван Бенчев: Митичните пръстени на Шаляпин са в нечий български сейф!
2015-04-21 @ 23:17 EEST
"Трубадур" била любимата опера на Живков, но, странно защо, той винаги си тръгвал след 8-а картина - преди циганския финал
Иван Бенчев е певец, хореограф и автор на книги. Носител е на „Златна лира” на Съюза на българските музикални и танцови дейци, на „Сребърен почетен медал за певческо изкуство” от Лорето, Италия. Негови записи се съхраняват в музикалния фонд на БНР и Музикалната академия „Джузепе Верди” в Милано.
Пял е в Магдебург и във Виена. У нас е поставил над 30 балета, между които и постановки на три култови мюзикъла: „Коса”, „Котки” и „Уестсайтска история”. Автор е на три книги за операта: „Горчивата чаша на успеха”, „Съдбата на артиста” и „Един миг на фона на вечността”.
Днес той ни отвежда зад кулисите на това изкуство и ни разкрива част от тайните на великите:
- Г-н Бенчев, в последната ви книга се усеща едновременно
преклонение към пионерите на българската опера и дълбоко разочарование
от отношението на съвременното ни общество към това изкуство...
- Когато през 1908 г. се създава Софийската оперна дружба, Царство
България е на 30 години, току-що извоювало свободата си. В държавата има
нулева музикална традиция. И, въпреки всички трудности, между които
огромната липса на пари, българи детронират световни имена в операта.
Как да не се гордее човек с един Тодор Мазаров, който накара Италия с
всичките й тенори да коленичи пред него! С една Елена Николай, която
стана световната кралица на мецосопраните! В началото на 50-те се
появява оперният колос Борис Христов. Европа отваря сцените си за
Николов, Узунов, Гяуров и Гюзелев… да не ги изреждам – много са имената,
които донесоха световна слава на българското оперно изкуство. И само
като си помисли човек откъде сме тръгнали!...
Будят умиление първите афиши на големи представления като „Селска чест”
от Маскани: „Цени 4 лева и 0,50 стотинки. Вратите се затварят щом
започне оркестъра! Дамите влизат в салона без шапки, деца не се
допускат”. Добри Христов пръв заговаря по въпроса за нашенска оперна
сграда: „Нека държавата да даде половин милион лева, за да имаме и ние
една скромна опера, докато бъдем в положение да издържаме опера като
европейска държава!”. През 1910-а от Германия пристигат три големи
сандъка с първия оперен реквизит: костюми, шапки, перуки, мустаци, ризи и
саби... Аз, като дете на оперни артисти, съм се „бил” с тия саби по
коридорите на операта. Шпагите бяха истински уникат – оригинален
„Солинген” от 17-и век, обсипани със злато и скъпоценни камъни. При един
от ремонтите в началото на демокрацията... изчезнаха.
- Кога хората от провинцията за пръв път виждат опера?
- Операта тръгва на турне с „кръчмарски”, с „чалга” пари. За първото
оперно турне плаща собственикът на ресторант „Славянска беседа”
Александър Балабанов. Успехът е главоломен. Народът се радва. Освен
български опери, се представят и класически произведения – „Фауст”,
„Аида”. Нашенската публика особено много се радва на „Сватбата на
Фигаро”, представена за пръв път през 1911 г. Има много смешни случаи
при превода на клавирите. Павел Елмазов в „Мефистофел” разсмивал с
рондото на Мефистофел, което в неговите уста звучало така: „Сатаната
прав – ибал” вместо „Сатаната прави бал”.
Цар Фердинанд бил голям ценител на операта, балета и... балерините
Междувпрочем, Айсидора Дънкан пише в спомените си, че първият мъж в
живота й се казвал... Фердинанд. След премиерата на „Аида” в Народния
театър царят кани артистите, заедно с целия дипломатически корпус,
министрите и изтъкнати личности от елита в двореца на чаша вино.
- Явно оперните артисти стават основна част от софийската бохема...
- Когато Шаляпин идва у нас да пее в „Борис Годунов”, мъжкият хор го
кани във „Втора шуменска бирария” и там се почват едни ракии, салати,
кюфтета и кебапчета – направо мечта за Шаляпин, който хич „не обичал” да
пие! На другата вечер моабетът е в „Широката механа” – Шаляпин плаща
сметката на целия хор, а по-късно дарява хонорарите си на бедните
софийски деца.
- Доколкото помня от книгата ви , точно по време на тази вечеря в
механата става дума за прочутите пръстени на Шаляпин, за които се
шушука, че се съхраняват в нечий български сейф...
- Да, точно така. Шаляпин имал три пръстена – за единия твърдял, че
„лекува всичко” – че е чудотворен. За другия, че е на Наполеон, а третия
– окултен. Именно третият събудил огромно любопитство у присъстващите
на среднощния гуляй. Представлявал син сапфир с гравиран светец в
коленичила пред кръста поза, а в краката на светеца – главата на дявол. И
трите пръстена по-късно попадат в любовницата на Шаляпин – Илка Попова.
И досега, казват, се съхраняват в нечий сейф у нас – не стигат до
наследниците на певеца. Според слуховете обаче над тези пръстени
тегне проклятие, което преследва техния притежател
Самата смърт на Шаляпин е обвита в мистерия. Той най-вероятно е бил
отровен с експерименталните отрови на Берия, въпреки че диагнозата на
хематолозите е „пръв пример на левкемия”.
След смъртта на Шаляпин Илка Попова заминава за Виена и там замалко не
се омъжва за един гестаповец, но е привикана и „вразумена” сама да се
откаже от този брак в един доста груб и безапелативен разговор, в който
директно й казват: „Ние, немците, обичаме леки жени, но не се женим за
тях”.
Изплашена, нашенката се отказва от европейските си авантюри и се прибира в България.
- А вярно ли е, че Тодор Живков си е имал любима опера и тя е била „Трубадур”?
- Да, вярно е. Странно защо, обаче, винаги си тръгвал след 8-а картина.
Преди циганския финал. Никой не посмял да го пита защо. Панчо Владигеров
е сред малцината, който си е позволявал шеговита приказка с Първия и
така, между другото, запазил шуменския държавен оркестър от закриване.
Живков харесвал Владигеров, а се говори, че майката на Панчо и Любен
Владигерови – Елиза Пастернак, руска еврейка, е била сред любимките на
цар Фердинанд. Елиза е първата лекарка-гинеколог в България. Завършва в
Швейцария.
- Като стана дума за лекар, се сещам за един интересен момент в
книгата ви – за изключително рядката професия на лекарите фониатри –
специалистите по гласа, най-общо казано...
- Да, д-р Бенева лекуваше Гяуров и десетки други световни величия, които
пътуваха от хиляди километри да дойдат при нея, дори и след
пенсионирането й. След нея в операта дойде един друг чудотворец – д-р
Москов - син на придворния лекар на цар Борис Трети - проф. Москов.
Освен специалист по гласа, той беше и добър психотерапевт. Защото, ако
не знаете, певците са с много лабилна психика, податливи на внушения.
Д-р Москов добре лекуваше и добре съветваше. Същевременно беше
непреклонен – не позволяваше болен певец „да спасява спектакъл”. 30
години тоя човек всеотдайно лекуваше певците, докато не дойде един
директор-академик, който закри бройката му. Оттогава насам до днес
операта няма щатен фониатър.
- Вярно ли е, че в държавния архив е запазена заповед на ЦК на
БКП, в която пише: „На Райна Кабаиванска се разрешава да замине за
Милано, за да се обучава в „Ла скала”?
- Да. И след като разни партийни другари почват да пишат жалби каква е тази привилегия, на тях им се отговаря
да не се интересуват от „другарката Райна Кабаиванска”
В същото време тукашните обикновени солисти работят за 100 лева заплата
срещу 300 спектакъла годишно като „роби на труда”. Винаги е имало
привилегировани. Гяуров за 30 години е пял на софийска сцена не повече
от 10-15 пъти, но ще кажете: „Той е Гяуров!”. Не е въпросът в Гяуров и
неговия талант, въпросът е в това, че десетки и стотици други талантливи
родни певци разнасяха славата на майка България за по 10 долара на ден,
а останалото прибираше държавата. Затова не е чудно и защо изгоряха
архивите на импресарската агенция и „София концерт”, а в държавния архив
не се открива нищо за турнетата на Софийската опера.
- Вярно ли е, че заради черния хумор на ваш гост ви спират предаването в БНР?
- Да, водех предаването „Българската оперна магия” и поканих за мой
събеседник един оперен солист, тенор, с особено чувство за хумор. Той
разказа в ефир за един режисьор, който се прочул по света единствено с
„некадърно режисираното от него погребение на Борис Христов”. Не че не
беше прав. Самият аз, който величая Борис Христов – познавах го лично
покрай баща си, се чувствах нелепо на погребението му в София.
„Опечалената” група от депутати имаха вида на хора, сбъркали митинга с
погребение... Народът беше отцепен зад кордон, а войничета носеха
ковчега. За момент, да си призная, усетих да преминава по лицето ми
неволна горчива усмивка от мисълта, че липсва само един оркестър като
този на Горан Брегович – за „сватби и за погребения”, и картината ще е
пълна... Та не че събеседникът ми в радиоефира не беше прав, но на много
хора не им хареса да го чуят и ми спряха предаването.