Разговаряхме с Димчо Димчовски при откриването на изложба иконопис и живопис, съвместно с художника Георги Петров, в Каменна зала на ДКИ „КЦ „Двореца“ в Балчик, където тя е експонирана до 29 август

- Г-н Димчовски, Вие възраждате забравени техники в иконописта, малко повече за това бихте ли разказал? Защо се налага това?

-      Налага се за това,защото в иконата има различни прочити, дълбочина на прочит, по-скоро висини на прочит. Така, както са редовете в иконостаса, които водят нагоре, човек като застане пред иконостаса, след царския ред вижда следващите чинове нагоре, докато въздигне поглед към Бога, към купола на иконата, където Бог благославя. Ето го значението на иконостаса. Той  пресреща погледа на мирянина, на вярващия човек, не за да му попречи да види Светая светих, а, за да го изведе нагоре, да се издигне. Човек се издига нагоре, а преди това Бог снизхожда към човека. Имаме един синергизъм, съдействие – Бог слиза, за да посрещне възкачващия се човек и да му помогне. Казваме, че светецът има минало, а грешникът има бъдеще. Господ ни помага, за да имаме вече само минало. Така че, заради тези дълбоки прочити на иконата, дълбоки във висини, разбира се, символичният прочит на иконата, който преминава в литургичен прочит, старците са наложили Синайските нимбове. Синайски са не, защото са правени в Синай, не защото са измислени в синайския манастир „Света Екатерина“, а защото там са оставени такива преписи на икони. Които, може би, първо са измислени и са правени в Константинопол, защото там са били най-добрите зографи. Хората са го измислили. Какво представлява Синайския нимб? Той най-общо казано прилича много на един компактдиск. Когато местиш компактдиска, светлината заиграва. Нимба, който е един абстрактен символ на съвършенството, на светостта, започва да играе. Когато е около лицето на съответния светец, сякаш образът заиграва. Представете си, камък, хвърлен в тиха вода. Концентричните окръжности, които разиграват блатото, мъртвата вода и я правят жива, тя оживява. По същия начин Синайските нимбове, тези концентрични окръжности заиграват, затрептяват. Дори и малко човек да смени гледната точка спрямо иконата и тя се раздвижва. Синайският нимб оживява върху плоскостта на изобразителното поле. Хората са забелязали този ефект и са го вкарали в иконописта. Преди години, Бог да го прости, проф. Прашков, го разпитвах, по време на първото ходене до Атон през 1993 г. с Богословския факултет. Тогава много настоятелно го питах как са правени Синайските нимбове. Той каза, че не знае. Който открие как се правят Синайските нимбове, ще стане професор. Възстанових техниката. Той беше още жив. Поканих го на изложба в София. Той тогава ги видя и каза „А, ти си ги направил Синайските нимбове“, но нищо не спомена за професурата. Не че ме вълнува. Оскар Уайлд е казал „Който го може, го прави, който не го може, го преподава“.

-      Откъде намерихте информацията, за да възстановите Синайските нимбове?

-      По логика и по сънища. Има един много хубав период между будния период и заспиването или на пробуждането, когато човек, ако имат опита, да се съсредоточи, се появяват много, много интересни неща. Освен това, в молитвата, в дългата молитва, когато човек вече се унася и заспива, тогава се явява също чудесни неща, откровения. Така просто мислих върху това как са го правили и стигнах до извода, че са го правили по прост начин, по начина, по който са живели. Колеги сега го правят с гумички от молив, които слагат на пергел и така въртят и така надраскват златото. Само че, тези хора в древността не са имали гумички, не е имало от коя книжарница да си ги купят. Както и за емулсията се скарахме с проф. Прашков. Той караше студентите да си правят емулсията, като четвърт аспирин го счукат между две лъжици и го сложат в яйчената емулсия, за да не остарява. Питах го от коя аптека са си купили аспирин тези монаси, които тогава са работили иконите. Той ми казваше „Стига си ме засичал!“, защото му развалях авторитета. Те са правили емулсията с неща, които са имали под ръка. С бира, защото бирата е най-древната алкохолна  напитка, която е била разпространена точно по тези земи. С бира са разтваряли жълтъка от яйцето и за консервант не са слагали аспирин, а пчелни продукти, като пчелен прашец, които в топлото време да консервират тази емулсия. По същия начин си представях как не са си купували гумички „Кохинор“ от книжарница, за да въртят нимбовете, а са го правили по друг начин. След като са полирали нимба с ахатова полирка, то, следователно са слагали полиран ахат – ахатов зъб или ахатова игла на пергел и с малки подавателни движения са завъртали нимбовете. Разгледах няколко такива икони под лупа и наистина си личат следите не от гума, а от това, където е минавала ахатова полирка. Започнах да си правя инструменти. Едва ли не, стигнах до гравиране на камъни – скъпоценни, полускъпоценни, но не за това ми е отредено времето. Мога да направя такива камъни, да вградя в иконите, но това не ми е интересно.

Другата техника гранаре гратаре е гравиране на златото, както е на Долската Богородица. Тогава златото от полирано е орнаментирано с растителни орнаменти, с листа, така че, вече Богородица е в своята естествена среда – в царството Божие, в райската градина. Тази градина, понеже е толкова цветна и толкова красива, е със златни цветя, със златни листа, и тя е в нейната естествена среда. Тук имаме леко откровение, леко разкриване на това какво е царството, колко е красиво. То е златно, топло, то е светлината. Христос казва: “Аз съм истината, пътя и живота. Аз съм светлината на света“. Ето това е тази светлина, която е готова да ни прегърне и да ни приема обратно там, откъдето сме дошли. Защото душите ни идват оттам.

Другото е чеканката – грузинска техника за работа с метал.  Църквата разрешава некръгла скулптура, но релефна, така, че когато дойде пред иконата един слепец, да може със сетивата на пръстите си, не на гледците си, да разпознае образа на Спасителя, на Божията майка или друг божий угодник да се поклони на тази икона. Оттам тръгва т.нар. императорско изкуство – обковаването на иконите. Първо чудотворните икони се обковават, но става традиция императорите да поръчват обковни икони. Защо се казва императорско изкуство – защото императорите са имали възможността да отделят злато, сребро, скъпоценни камъни и перли, всичко, което е необходимо за това изкуство. Когато латините превземат Константинопол, 14 години волски каруци вървят от Константинопол през нашите земи до Италия, Флоренция, Венеция със скъпоценности от манастирите и църквите на Константинопол. До ден днешен имаме прекрасни запазени образци. Смъквани са цели мозайки от църквите, за да бъдат пренесени. Няма в световната история такъв културен прогрес, такова развитие, каквото имаме по времето на Византийската империя.

-      В днешно време какви са Вашите клиенти?

-      Най-вече приятели.  Това са хора Богочестиви, които разбират за какво става въпрос. Имат много почтено отношение към иконите. Те не купуват толкова икони за себе си, колкото откупуват икони, които да останат в българките църкви и манастири. Не купуват икони, за да ги сложат в хола над дивана, да ги гледат и да им се молят само те. Те знаят, че иконата е съборно дело и че колкото повече сълзи са пролети пред една икона, толкова тя е по-свята. Иконата се освещава от сълзите на молещите се хора. Затворена някъде тя няма да чудотвори, няма чрез нея Бог да благовества или да извърши някакво чудо, няма да мироточи. Иконата има смисъл, само тогава, когато има социална функция, да даде благодат, Бог чрез нея да спусне благодатта си. Бог чрез нея да извърши чудо. Колкото повече хора се молят пред иконата, толкова тя е по-свята и по-истинска.

-      На днешния българин какво чудо му трябва?

-      На днешния българин не му трябва чудо. На него му трябват хубави ритници и шамари, за да се освести.Защото, така е затънал в злото, в егоизма,в тщеславието си, в мрънкането си. Днешния българин, ако имаше вяра, колкото синапено зрънце от вярата,     която са имали дедите ни, и то преди две поколения. В селото, в което живеем, училището е вдигнато от хроми, от бабички, жени по време на Балканската война. И е вдигнато училище, когато мъжете са били на война. Сега няма война. Няма вяра, няма прогрес.

-      Вие сте завършил богословие. Какъв беше пътят до иконописта?

-      Иконите ме заведоха при богословието. Един изпит преди това по история на изкуството имаше въпрос в конспекта за иконографските школи в България. Никой не обръщаше внимание, всички се интересуваха от Рубенс, Ван Гог, от  големите майстори – на тщеславието и себичността, в края на краищата. На тези въпроси никой не им обръщаше внимание. Бяхме последни с една колежка на изпита. Влязохме. Паднаха ми се  други въпроси. Пишех си по  тях. Преподавателят започна да изпитва колежката, която не беше чела тези последни въпроси. Той я попита: „Защо не си ги чела. „Виж, Димчо ги е прочел, нали Димчо+. Отговорих „да“ и продължих да пиша. Дадох си сметка в какъв грях влизам, в каква лъжа. Тъй като той беше от преподавателите, които контактуваха по-отблизо от нас, знаех, че ще ме попита. Така се прибрах в квартирата и започнах да чета. Така от една лъжа, започна такова засмукване по иконографските школи. Започнах да търся друга литература, защото беше свързано с богословието. Така полека лека започнах да рисувам икони. След това реших да разбера за какво става въпрос в тези икони. Записах богословие и така – от една лъжа тръгна всичко. Господ просто преобръща нещата.

НДТ