Димитър Дуков на 70: За да бъдеш млад, трябва да обичаш младите и да им даваш път

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-04-27 @ 07:06 EEST

Димитър Дуков на 70: За да бъдеш млад, трябва да обичаш младите и да им даваш път

2016-04-29 @ 18:14 EEST

Без никаква шега, на 1 април Димитър Дуков навърши 70 години. Дуков е сред доайените на журналистиката в област Добрич. Създател на вестник „Нова Добруджанска трибуна”, кореспондент, коментатор, анализатор. Първата му дописка е през 1964 година във вестник „Добруджанска трибуна”. Повече от половин век Дуков е в информационния поток.

- Митко, 70 години много ли са? Как ги чувстваш?
Не са много. Зависи как се поддържаш. Първо трябва да имаш млада жена, да я обичаш. Да имаш деца, които да те държат във форма – да си доволен от живота им и да ти поддържат нервите на едно високо равнище. Да си спортувал, да не прекаляваш с нещата. И най-много - да обичаш и природата. Преди всичко трябва да обичаш младите хора. За да бъдеш млад, трябва да обичаш младите и не само да ги обичаш, а и да им даваш път.
За какво ли не ги обвиняват ? А не е така. Просто трябва да си спомним, че, като бяхме млади, и ние правихме големи бели. Имахме друго виждане, различно от това на родителите, различно от това на държавата, различно от това на ръководители, работодатели. Но такъв е животът. Иначе не може да има развитие.
- За юбилея са ти подарили снимки с колеги още от началото на твоята кариера. С тъга си установил, че си един от малцината останали живи…
Първо самият юбилей беше някаква шега. Роден съм на 1-ви април. Не знаех до момента, в който влязох в залата, че Сабина е поканила моите приятели. Мислих, че ще сме аз, Сабина и децата, един приятел, с когото ходим за риба … И толкова. И изведнъж цялата зала пълна с приятели. При това приятели още от моето детство, от първи клас. Хората познават например Гено (Евгени Попов), който беше треньор на волейболистите.
Иначе юбилей като юбилей. Малко тъжно, защото съм направил 70 години. От друга страна пък благодаря на Бог, че до тук ме е докарал. Адвокат Мишева ми подари едно хубаво, голямо табло с колеги от „Добруджанска трибуна”, от където започнах професионалния си път. Първата ми дописка е във вестник „Добруджанска трибуна” като ученик още в далечната 1964 година.
Тогава дописниците пишехме за училищата. За училището, в което си. Аз бях в икономическия техникум и пишех за него. Моят баща имаше изключително чувство за хумор и покрай него почнах да пиша за хумор. Те дори не подозираха, че аз съм син на баща си. Откриха го, преди да започна работа.
- След дописничеството?
Започнах работа, която не ми харесваше. Работил съм като счетоводител, като инспектор в „Булгарконтрол”, като организатор в театъра. След казармата започнах следване. Изкарах българска филология. И след това започнах в „Добруджанска трибуна”. Както вече казах, като ученик – тогава беше чест да те направят дописник в окръжния вестник. В армията станах кореспондент на военния вестник. Служих на много места. И на границата съм бил, на сръбската граница, в Троян, в Трявна, на летището в Щръклево, на летището в Горна Оряховица. Мъжете трябва да минат през военна служба. Там научават да спазват някакъв ред. Знаеш, че трябва да изпълняваш заповеди. Може и да даваш заповеди, зависи на какво ниво си. Носиш голяма отговорност и се научаваш да бъдеш мъж.
- Сега как усещаш журналистиката? Промени ли се с развитието на технологиите?
Не ми харесва. Като технология журналистиката направи супер скок. Особено неприятно ми е, когато някой каже, че журналистиката се ограничава. Човек, ако иска да бъде журналист, може да си направи и блог в интернет и пак да бъде свободен. Съвсем нормално е, когато работиш в дадена медия да бъде така все едно работиш в дадено предприятие. Нормално е работодателят да има някакви изисквания. Съвсем нормални неща. Не някой да ми говори сега тая журналистика такава, оная - онакава. Гражданите също са прави, че журналистът няма право да говори такива неща. Когато не му харесва този работодател, ще отиде при друг или ще се опита да направи сам медия или пък просто един блог. Там ще бъде добрият журналист. Ако наистина е толкова добър, медиите ще го поканят да работи за тях или при тях, или ще му вземат материалите и ще ги публикуват.
- Много хора опитват да бъдат журналисти. Социалните медии им дават тази възможност да разпространяват новината. Не толкова да я творят, колкото да я разпространяват.
Две различни неща. Има журналистика и журналистика. В смисъл, че има информационна журналистика, където просто ставаш едно огледало – трябва да го предадеш бързо, да го предадеш точно. Или поне да го предадеш така, както читателят иска. Аз специално обичам журналистите анализатори, коментатори и тези, които правят прогнози. Защото за мен най-ценната журналистика е да направиш прогнозата, независимо дали тя ще се сбъдне след 5, 10 или 20 години. Това е много полезно за народа, за читателя. Стига да могат да четат, да разберат и да анализират.
- Хората много се интересуват от „жълтото“. От една страна го отричат, от друга - го четат.
Това е съвсем нормално, тъй като селото стана голямо. Хората се интересуват от личния живот. Това е съвсем нормално, защото не може един министър-председател или министър, или там каквато и да е висока длъжност да ти дава акъл, да работи, да се прави на еди какъв си, а в същото време личният му живот да е съвсем друг.
Но го има и другото – на хората им дойде до гуша да слушат обещания, да слушат някакви неземни, нереалистични неща. И когато го излъжеш един-два пъти, той казва: „Не искам да ги слушам тези, те почват да ми тежат…”. Не е нормално да кажеш, че животът се подобрява, а пък хората да живеят по-зле. Или, че имаме една много добра армия, а в същото време да нямаме нищо. Или, че здравеопазването ни е отлично, а в същото време да нямаш достъп до това здравеопазване.
Най-жалкото и най-трагичното са малките деца. И като видиш млади хора как си заминават - не мога да го приема това нещо. Може някой да ни обвинява, че при социализма било така или иначе … Няма какво да пропагандирам социализма, всяко едно общество си има и доброто и лошото. Но не мога да приема да стана свидетел на такъв упадък. Упадък на държавата, упадък на здравеопазването, упадък на образованието. Жалко е да видиш едни деца, които стават олимпийски шампиони по една или друга наука, изкуство – и изведнъж тези деца отиват в друга държава. Нещо тук не е наред.
- Как оцеляват медиите днес?
Не е лесно. То не само не е лесно – то е пагубно за личния ти живот. Защото оцеляването е изключително трудно. И вие виждате как е. Ако искаш да оцелееш, трябва да разчиташ на този, за когото работиш. Ние правим вестник. Ако ние не допадаме на нашите читатели, рано или късно умираме. Медия, която не работи за читателите, умира. Ако тръгна сега да хваля този или оня, читателят ще каже: „Какво толкова го хвалиш? Аз нали виждам какво прави?” и няма да те иска.
- Ще те помоля да направиш анализ, една безкомпромисна оценка на медийната среда в Добрич.
Първо, жалкото е, че нямаме телевизия. Не може град като Добрич да няма своя телевизия, а някакви малки градчета да имат. Не става въпрос за тази тежка телевизия, за която трябват много пари. Защото телевизията, която трябва да покрива с новини голяма част от времето си, струва много пари. Знаете колко струва това и на радиото, и на вестниците. Но да няма една две емисии през деня и хората да видят лицата на тези, които ги управляват, които правят нещо добро, или нещо лошо. Хората искат да се познават. Добрич не е толкова малък град, че всички да познават кмета, областния управител. Трябва да имаме наша телевизия.
Що се отнася до вестниците: за вестник „Добруджанска трибуна” не искам да говоря много по простата причина, че ме уволниха по политически причини. Това е истината. Болно ми е, защото този вестник не само аз, а и заедно с колегите, съм го направил от това да излиза два пъти в седмицата – да излиза шест. Той имаше и съботно издание, за което много се радвах. Тъй като това издание беше първото в България, което се правеше на офсет. В него нямаше информация по-дълга от тридесет реда. И в съботното издание не се пишеше нито един ред за политика, дори в най-горещите политически дни. То беше и много красиво издание, с много голям тираж. За това се гордея с него.
Що се отнася до нашия вестник - той стана, след като останах без работа. Градът вече може и да не ги познава Соня Охова и Венцислав Славянов. Тяхна беше инициативата. Дойдоха и поканиха мен и Сабина. Разделихме се с тях, по тяхна причина. Тогава покойният Владо Ханджиев подаде ръка. Така закрепихме вестника. И вече 23 години с много труд и мой, и от страна на Сабина … Защото вестник в един областен град се прави много трудно. Нашите добруджанци не искат или не умеят да дават реклама. А всяко издание – печатно, електронно или каквото и да е, се нуждае от реклама. Иначе няма как да съществува. Освен, ако някой не го финансира за свои лични, користни цели.
Най-важното е, че не влизаме в конфликт с нито една медия. Уважаваме колегите. Познаваме добре и телевизионната журналистика и радиожурналистиката. Знаете, аз съм бил първият кореспондент на БНР. Всеки труд е много специфичен, много труден. От финансова гледна точка е непрестижен. Ние не сме онези софийски журналисти, на които заплатите са им големи само, за да могат цял ден да ни облъчват с антибългарска пропаганда. Ние не можем да бъдем такива. Регионалните журналисти, областните журналисти - ние не можем да бъдем неискрени.
Затова смятам, че в тази България, в която живеем, по-добрата журналистика е тази в местните медии.
Бил съм кореспондент на „Труд”, на „Отечествен фронт”, на „Ехо”, на БНР, на радио „Варна”, включително на радио „Свободна Европа”. Тогава ме оцениха точно затова, защото казвах това, което трябва. Ако не казваш истината – няма на къде. Регионалната журналистика е журналистика на истината.
Много се радвам, че имаме радио, областно радио. Защото спецификата на живота е такава, че един чете вестник, друг гледа телевизия, трети си слуша радио. Всяка медия си има място. В съвременния живот не можеш без радио. Повечко говоря за радиото. То влезе и в интернет. Може да си работиш на компютъра и да слушаш радио. Няма по-бърза медия от радиото. Някои казват, че интернет е, но не е. Всичките форми на електронни издания не могат да бъдат по-бързи от радиото. Радиото си е радио – даваш микрофона в момента на събитието и то излъчва. Сега вече се изисква умението как ще подадеш информацията, как ще я коментираш, кой ще ти е събеседник, но това са подробности. Без радио не може в съвременния живот. Добре поне, че има радио в Добрич. Аз наистина бих се радвал да има и телевизия.
http://dobrudjabg.com

Сходни връзки
Още от Интервюта

Stats