Народната певица Галина Дурмушлийска пред НДТ

- Г-жо Дурмушлийска, Вие сте достатъчно популярна, но все пак - бихте ли се представили за читателите на в. "Нова добруджанска трибуна"?

- Аз съм Галина Кръстева Чешмеджиева от село Ведрина. Родена съм в една каруца между две села. Баща ми е бил учител в село Ботево. Аз съм второ дете в семейството и когато мама тръгва да ме ражда през 1959 година, докато вземат кон и каруца, аз съм се родила. Много обичате журналистите този факт, защото казвате – на 5 юни в 5 часа под звездите се е родила една певица. Раждайки се, започвам да плача. Толкова много, че никой не знае защо. В Ботево живеят т. нар. въяци, Йовков е писал за тях. Те всяко Ъ го казват Я. И една баба идва да ми бае, защото безкрайно много плача, баба Вера се е казвала, като моя орисница е. Идва в къщи и казва: „А, ми то туй дяти ни плачи, ма. То пяй”. Никой обаче не е знаел, че ще пея. Аз не съм от тези дарования, които като са се родили всички казали: „Ах!” Аз съм била трудно дете. Трудно съм тръгнала, трудно съм проговорила, необщителна съм била. Завърших в Добрич Хуманитарна гимназия. Исках да уча в Котел, но баща ми не желаеше да стана певица. Той смяташе, че това не е професия. Завършвайки видях една обява във вестник, че ансамбъл „Добруджа” търси певица. Кандидатствах и ме приеха. Там работих 15 години, до промените.

- До явяването на конкурса занимавали ли сте се професионално с пеене?

- Не. Аз дойдох в 7 клас да уча в Добрич, защото ме приеха в хора на Захари Медникаров. Баща ми смяташе, че е добре да стана оперна певица. Захари Медникаров ме прие трети глас – алт, и ми забрани да пея народни песни. В знак на протест напуснах хора преди едно турне в Германия. Не отричам другите жанрове музика. В годините имам записи и с камерен оркестър, и с етно джаз, и с един инструмент, и с голям оркестър, и само акапела. Но аз мога да се изкажа най-добре чрез фолклора. Това го разбирам. Най-голям дял за това, първо, имаше баба ми Дена, майката на моя баща, която ме учеше по т. нар. звуково подражателен метод. Това е най-добрият начин за заучаване на българска народна песен – слушаш и повтаряш. Всеки глас не е еднакъв, има лирични гласове, има драматични. И това е всъщност устното творчество – аз да ти предам идеята на песента, а ти да я развиеш според твоя интелект и твоето разбиране. Имам много песни, които съм променила, защото не съм могла нещо да изпея. Заставам зад това, което правя, никой не ми е казал – ти защо си променила това. Първо баба ми, а после в ансамбъл „Добруджа” голям учител ми беше Петър Крумов. Когато дойдоха промените решихме да направим едно трио „Добруджанка” – Нелка Петкова, която сега е в „Космическите гласове”, Миланка Йорданова и аз. Ние работехме в ансамбъла и в свободното време пеехме при Петър Крумов. Това трио трябваше да бъде като визитката на Добрич. Искахме да покажем малко различна музика, защото голяма част от репертоара на трио „Българка” беше от Петър Крумов. Всеки един изпълнител има една възраст, в която вече иска да лети сам. В този момент аз бях на 32 години и много ми се искаше да не съм четвъртата от ляво на дясно в хора. Исках да имам шанс да изпея нещо сама или в малка формация. И тогава и трите ни освободиха от работа. Освободиха ни, защото сме визуално неотговарящи и не допринасяме за развитието на ансамбъла. Това ми даде старт на самостоятелна кариера. И тъй като нямах работа в Добрич тръгнах с малки групи да пътувам в чужбина. И с парите, които вземах в чужбина, можех добре да живея в България. Световната сцена се отвори за мен. Отидох да живея в Холандия след като имах вече холандски партньор. 10 години живях там и създадох два проекта. Най-напред направих женски хор, който идва тук в Добрич, и хор „Чубрица”. Но не можах да живея в Холандия. Направих един вид депресия. Заведоха ме на лекар и тя ме попита: „Ако застане един човек и те попипа какво искаш как ще му отговориш?” „Искам да видя децата си и слънцето на България”. „Е, слънцето не е ли едно?” „Българското слънце е малко различно”. Явно носталгията много ме е гонила. Носталгията е нещо много странно. Започваш да мислиш за хора, които са били не съвсем добри за теб и за ситуации в родната ти страна, които не са чак толкова хубави. И всичко ти се вижда прекрасно, идеално и ти просто умираш от мъка, че не можеш да бъдеш там. Тогава лекарката каза: „Тази жена трябва да се върне в България. Ако живее тук ще умре. Без да е болна. Тя не е болна. Тя е тъжна”. И така обещаха ми през 2006 година да се върна. Но нямаше да се върна в Добрич, трябваше да отида на неутрално място. Трябваше да избирам между Сандански, Хисаря и Котел. Избрах Котел заради връзката между Котел и Добруджа, а и беше най-близо до Добрич.

- С какво се занимавате сега?

- В Котел имам къща за гости, която е стар стил, на 170 години, и в момента се занимавам с културен туризъм. Тази стара възрожденска дървена къща ми дава шанс да упражнявам и моята професия. В моя дом идват хора, които искат да се учат да пеят. Занимавам се много и с деца, които уча най-вече на нашия добруджански стил. Имам програма за техните родители и програма за тях. В смисъл – когато сутрин станем и закусим аз започвам да се занимавам с детето, а семейството може да се разходи до Жеравна, Сливен, районът е много интересен, има какво да се види. Уча децата по начина, по който моята баба ме е учила. Баба ми обичаше да тълкува песните, певецът трябваше да е просветен. Той трябва с езика на тялото си да разкаже на своята публика за едно време, в което нито той, нито тя е живяла. Много ми е тъжно, че музикалните училища унифицират децата. Всички са с ръцете на кръста, като буквата Ф, вперило поглед детето и не мърда. Глас камбана, красота, пее. Но езикът на тялото също казва нещо. При мен децата са освободени. С тялото си внушават, говорят, разказват за събития, които са се случили, как преди години са се обичали.

- Разбирам, че при Вас идват де се обучават деца и родители и от други градове, не само от Котел.

- Да. Идват най-вече от други градове. От няколко години ходя на един фестивал „Мост между поколенията” в Търговище. Там има преподаватели от цялата страна, ние ги учим да пеят, да свирят. Нито веднъж от Добрич не дойде нито едно дете. Не зная защо. Стигнах до извода, че трябва аз да отида при децата. От няколко месеца започнах да идвам в Добрич, в школата "Български шевици" в „Старият Добрич”. Там правят костюми, учат момичетата да шият, а момчетата на дърворезба. А аз ги уча да пеят. Получава се една много интересна смесица между старите занаяти. Жената трябва да си е жена. Да може едно копче да ти ушие, една песен да ти изпее да ти погали душата. Това да бъдем всички еднакви и много силни не ми харесва. Жена кранист. Добре, много хубаво, но нека да си остане жена. Това е моето разбиране. На 2 април м. г. се събрахме с едни момчета и направихме оркестър „Приятели”. Пяхме заедно с танцов състав „Хорце” в благотворителния концерт за Илко Панайотов. От там нататък продължихме да пеем.

- Какво е за Вас добруджанската песен? С какво е по-различна и защо я обичате толкова много?

- Защото добруджанската песен на мен ми говори по разбираем начин. Аз разбирам какво казвам, аз го внушавам. Тя ми е дадена с млякото. А ето и първият ми спомен за живота. Мама не може да пее, тя има фарингит, хриплив глас. Мама е много работна жена, най-работната, която познавам. Слага ме на обед да спя, взема хурката и преде и пее „Заблеяло ми е агънце в Стоянови кошари”. Аз трябва да заспя, но слушам песента и го виждам едното агънце как плаче и майка му я няма. И аз се завивам и тайничко плача отдолу. Мама не ме вижда. Това са ми първите спомени за живота. Аз харесвам този регион. Някои казват – какво има толкова, равно… Тук, в Добруджа, хората са философи. Добруджанецът е добър човек, по природа е добър. Той е роден в едно златно място, в едно силно място. Той знае, че ако работи земята ще му даде хляб. Добруджанецът не е гладен. А човек трябва да има няколко неща, за да бъде щастлив. Трябва да не си гладен, една жена да те обич и една работа да те увлича. Ако приемем, че земята е работата ти, ти имаш храната, имаш рая. Една жена – добруджанката трябва да бъде здрава жена, за да може да роди здраво поколение и да работи. А пък ако е красива, а пък ако е умна – то пък чудо! Аз обичам този край, защото в песните на добруджанци нищо не се казва директно. Ако в Западна България македонците пеят, например „Как да стана, малка моме, от къде да взема сила като ти си я изпила”, добруджанецът пее „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си”. Да вземем тази наша емблематична песен. Ако ти слушаш текста едно към едно там няма нищо, което да се казва в песента. Един заспал и край него минали трима овчари, единият носел това, другият онова, третият розата и отивали на момина седянка. Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си. Какво казах? Нищо не казах. Ако не си философ няма да го разбереш обаче. Добруджанецът е скрил в тази прекрасна мелодия и в този текст истината за живота. Момината седянка е самият живот. „Лале ли си, зюмбюл ли си, гюл ли си” – рефренът на „Добруджо моя”, това пее добруджанецът. И това може да го разбере само човек, който е тук. И да плаче, и да се радва. Верка Сидерова казва, че добруджанката трябва тихичко да пее и кротко да се смее. Тук не се вика. Няма кой да спре твоя глас – над тебе небе, под тебе земя. Ти си по средата. И пишеш своята съдба.

 Разговаря Мариела БОНЧЕВА