Някой ще каже: Балкански синдром! Ала ние този ген си го носим още от китайската стена, през цяла Азия, та до Волга, Дон, Днепър, че сме го прехвърлили и през Дунав. С българското семе и красиви жени сме го оставили из днешните земи на целите Балкани, та и в Близкия Изток, в Латинска Америка… Да си го признаем – по целия свят. Ако някъде по света срещнете силна ревност, инат, пламенна любов или жестока омраза, замислете се, най-вероятно ще откриете из генетичния код да се разхожда българщина, която ни се води – ни се кара…
Емоцията в нас – българите, е като магарешкия бодил. Като билка той има безброй лечебни свойства. Но пипнеш ли го с ръка, дълго няма да забравиш болката. Избуява по дивите места, защото просто си е едно растение – дивак, но без него дивата, истинската природа си е едно нищо. А и мъжко магаре без магарешки бодил да яде, глас не може да дере, магарица не може да го дочуе и да притича… Знаете за какво.
Казвам тези думи, защото настана едно време в което по дивите поляни на българската политика избуяха толкова магарешки бодили, колкото политическите ни магарета не могат да изпасат. И това им дава могъщи сили да дерат глас в парламента, по събрания, по телевизии и радиа… Искат да оплодят цял един народ, без да си дават сметка, че всеки българин, всяка българка си пасе в дворчето от същия магарешки бодил и не им пука от магарета, които веят опашки и други работи по жълтите павета на София. Не ни пука, защото не ни трепва нищо нито в ушите, нито главите, нито в слабините от онзи бъркоч мнения, интервюта, речи, идеи и простотии, който се лее денонощно и в който не можеш да различиш уханието на свежия магарешки бодил от увехналите купешки евробукети, напарфюмирани и напръскани с лак и брокат за пред медиите.
Време е нашите политически магарета, пасейки, пасейки свежа тревичка, да укротят топката. Войната между партиите и партийните лидери взе вече достатъчно жертви. Стотици хиляди професионалисти – учени, медици, инженери, учители, работници, специалисти, служители, дейци на културата, спортисти бяха изхвърляни и приемани, уволнявани и назначавани, вкарвани в капани на власт и безвластие, докато се формира едно общонародно отвращение от политическата и държавническа импотентност на управляващи и опозиция.
Радвахме се преди тридесетина години, че ще имаме в България многопартийност. Мнозина дори скачаха. От тях мнозина си изкълчиха и изпочупиха краката. Други изпълзяха по стълбицата на властта, извисиха се дори над облаците и от там не виждат какво става по земята. От постоянно взиране в слънцето дори ослепяха.
Три милиона български граждани предпочетоха сигурността в чужди държави, отколкото да живеят в несигурност, в мизерия, в нестихващи междупартийни и междуличностни войни.
Зная, че тези редове няма да ги прочетат нито тези, които днес пълзят по стълбицата на политическата кариера, нито онези слепци над облаците, още повече оглушелите от собствения си магарешки рев политици по жълтите павета на София. Но пък какво е псевдополитикът без избиращите го десетки, стотици, милиони избиратели. Надявам се, като мнозина от вас, все някъде някоя от тези думи да покълне. Избори пак ще има. Докато сме живи. Не избирайте празнодумни рицари на междупартийните войни. Има и свестни хора, в България все още има млади, умерени, образовани, интелигентни, разумни хора, които биха могли да ни изведат от блатото на всекидневните политически разпри. Избирайте тях…
Успокойте топката!...
Такъв е животът!

Димитър ДУКОВ