ЛУННАТА ПЪТЕКА - НДТ, Добрич, България

По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria

НОВ САЙТ
ВНИМАНИЕ! ТОВА Е АРХИВНО КОПИЕ НА САЙТА ДО 11 ДЕКЕМВРИ 2018 Г. НОВИЯТ САЙТ Е НА АДРЕС WWW.NDT1.COM Информацията тук няма да бъде обновявана!

Раздели

Home
Новини
Времето
Европейски съюз
Еротика/Erotica
Екология
Забележителности
Заложници
Здраве
Земеделие
Икономика
Интервюта
История
Календар
Китай
Коментари
Кулинарни
Култура
Любопитно
Лов и риболов
Мис & Мистър
Недвижими имоти
Образование
Общество
Парламент
Поезия
Политика
По света
Ред и сигурност
Реклами
Светска клюка
Спорт
Туризъм
Хороскоп
За сайта
Празници
Атина 2004
Евро 2008
Евро 2004
Коледа
Ротари/Rotary
Справочник
Чаровниците на Добруджа

Какво ново
КОМЕНТАРИ последни 1 седмица Няма нови коментари ВРЪЗКИ последни 2 седмици Няма нови връзки

Други
Съдържание Галерия Галерия-сватби

Събития
Няма нови събития

Потребителски функции
Име: Парола: Все още нямате регистрация? Регистрирайте се като нов потребител Изгубена парола?

За сайта
Редакционен екип, адрес и телефони за контакти Новинарски канал (Newsfeeds) [ RSS ] [ RDF ] Новини в Галерия

Добре дошли в НДТ, Добрич, България
2024-05-03 @ 17:53 EEST

ЛУННАТА ПЪТЕКА

2017-08-17 @ 17:37 EEST

ЛУННАТА ПЪТЕКА
- Разказ -

   Светлините на Балчик режеха мрака с ивици светлина и огряваха за миг морската шир. После потъваха незнайно къде в дълбините на синьо-зелените вълни, които в луд бяг стигаха уморени на брега и лениво се разливаха.
   В една такава късна вечер, Божана – студентка втори курс, стоеше близко до брега и трепкащото й от вълнение тяло едва издържаше обзелото я голямо вълнение, което сега силно я измъчваше. Бледа, почти изсушена от тежката и коварна болест, тя все повече и повече вехнеше.
    - Не, не мога да крия повече истината – мислеше си тя – ще му кажа всичко на Сашо при последната ни среща. Знам, че ще му бъде много тежко, но нали това е краят!
Така разсъждаваше, но ето, че той се зададе. Облечен в небесносиня риза, нови дънки, русият му перчем леко се полюшваше от морския бриз. В ръцете си носеше червена роза и когато вдигна ръце да я прегърне Божана за първи път, от тригодишната им дружба, отстъпи крачка назад и вдигна ръце.
   - Не, не трябва, мили мой! – Изстена с болка тя. – Знаеш, че от дълго време съм болна, а днес ми съобщиха и най-лошото – за моята болест лек няма.
   - Ама как така? Ти затова ли ме отблъсна, чакай, не бързай с това безверие и заключение. Нали специалистите ти бяха дали надежда, а тя, както казват мъдреците, винаги умира последна.
   - Няма спасение, лекарите бяха категорични.
Очите на Сашо се напълниха със сълзи и в тях бликна неистова тъга. Искаше пак да я прегърне, но вдигнатите й длани отново го спряха. Погледна я и в очите й невидимо долови последните живи искри на дните й.
    - Прости ми – тихо се ронеха като сълзите думите й – дойдох на последната ни среща. Утре вечер тръгвам към вечния си път. Благодаря ти за щастливите мигове на нашата чиста дружба. Теолозите и пророците казват, че душата на човека на оня свят се прераждала в дух и светлина. Със тях ще те търся от отвъдното и помни, че никога няма да те забравя, мили мой. Затова те извиках, вече знаеш всичко и не искам да те измъчвам повече. Сигурно такава е била съдбата ни. Пожелавам ти най-щастливи дни.
- Спри, недей излива тази огромна тъга като планински поток. Задушавам се – хвана се той за сърцето – не мога да преживея, как ще забравя ония щастливи дни, когато бяхме заедно?
    - Така реших – продължи тя – помолих моя чичо да ми отстъпи старата си лодка. Казах му, че утре вечер двамата с теб ще се разходим. Той няма деца, аз съм като
негова дъщеря. Понякога ме вземаше на риболов, придобих умения да паля и карам лодката и сега сама ще се справя. Ще отплувам далеко в морето и там ще бъде моят край. Ако желаеш, утре вечер ще те чакам на кея и ела ме изпрати. Яви ми се провидение и то ми посочи този път. Така ми каза: Щом се появи вечерта бялата лунна пътека, ти тръгни – ми шептеше невидимият глас – аз ще ти чертая посоката.
Отърсих глава, но аз в съня си го попитах: - А ти, кой си? – После всичко изчезна за миг и отново заспах. Тежка, кошмарна нощ. Сигурно е било от болките, които се усилваха и на моменти ставаха непоносими. Едва дочаках утрото, бях толкова объркана.
На другата вечер Сашо очакваше Божана. Лодката се люшкаше на брега от вълните. И ето, тя идваше с бавни стъпки, цялата облечена в бяло. Този път той не издържа, разтвори ръце, прегърна я и зацелува жадно. От очите и на двамата бликаха най-чистите сълзи на обич, но и на огромна мъка. Стисна за последно ръката му, а бледите и изпити от болка устни едва шептяха:
    - Обичам те, но вече тръгвам. Виж, морето бучи, стене, вика ме. Ще стоя в лодката, а после там ще бъде краят ми, в морската бездна. Обещай ми, че няма да казваш на никого.
    - Не съм отронил дума за теб, но реших - и аз идвам.
    - Не! Видението само мен зове! Помни ме, помни с най-хубавото през трите години заедно - махна му с ръка и след няколко минути шумът от мотора на лодката глухо и тъжно потъна във воя на вълните.
Дълго пътува и спря. Обзе я страх от тъмнината, но вълнението и премина като тръпка, тя остави лодката да се люшка от течението. Заспа дълбоко. Събуди се рано и с изненада видя шепа водорасли, паднали на дъската до нея. Огледа се изненадано, но освен няколкото малки рибки на дъното на лодката и туба с вода, останали от чичо и, друго нищо нямаше. Вдигна глава и видя делфинче, което като бяла дъга се вдигаше и гмуркаше във водата. Взе една от рибките и му я хвърли. Припомни си детските години с приказките, които беше чела за тях. То пак се изви и сребристото му тяло блесна на слънцето. После грабна рибката, като издаде креслив звук на своя неразбираем език.
Последните дни почти не беше яла нищо. Гладът я измъчваше. Взе едно водорасло и опита вкуса му. Така в тревоги и размишления да не я открият, премина първият й ден. През следващите дни пак откри нови водорасли. По едно и също време се появяваше и делфинчето и все така издаваше своите звуци. Отново му хвърли рибка, но то не се докосна до нея, а все така се издигаше и гмуркаше във водата. Божана взе от водораслите. И тогава стана нещо неочаквано. Делфинчето мина съвсем близо до лодката, и когато беше във въздуха, я погледна някак особено и взе подхвърлената рибка. Сега се убеди в онова, което се разказваше за тези умни животни, че когато човек изпадне в беда, те идват на помощ.
    - Гледай, че това ли било то, бе мило? Искаш да ми кажеш, че ти си ми носило водораслите и аз трябва да се храня с тях. Добре, така ще постъпя.
След няколко дни, прекарани в лодката, болките на Божана започнаха да отшумяват. Спомни си това, което бе чела, че японците използвали за храна и лечение водорасли. С тъга погледна към дъното на лодката. При строг режим водата в тубата щеше да и стигне за още малко време. За щастие, морето се случи тихо. Всяка сутрин тя намираше пресни водорасли, които делфинчето носеше и пускаше в лодката. Рибките бяха свършили и не можеше да му благодари с тях, но то все обикаляше край нея, като верен другар в безкрайната морска шир и сякаш и даваше още по-голяма надежда.
Свършваше водата, а идваше и краят. Божана се прощаваше с всичко:
   - Сбогом небе и вие, мили гаснещи звезди, с които всяка вечер единствено говорех, и ти море, което ще ме приютиш завинаги.
Лунната пътека отново блесна и очерта още по-светъл път. Доловило сякаш мъката й делфинчето отново се появи. Този път то заплува пред лодката, а не встрани, както го правеше ежедневно и издаваше още по-силни звуци. Преплува няколко метра пред нея, върна се и пак тръгна в същата посока. Тогава тя осъзна, че трябва да го следва. Надеждата й отново се завърна, а и се чувстваше все по-добре и по-добре. Морският въздух и тези водорасли сториха необяснима промяна. Запали мотора и тръгна след него.
Ж          Ж         Ж
Всяка вечер Сашо идваше на брега до мястото, където се разделиха. Хвърляше цвете в морето. После дълго време стоеше и гледаше тъжно, заслушан в прибоя. Надяваше се вълните поне лодката да изхвърлят. Пазачът на близката почивна станция, стар моряк, идваше и се опитваше да разсее мъката на момчето. Носеше и ракия да го черпи. И ето, тази вечер вдигна ръка, сложи я на рамото му и мъдро заговори:
    - Слушай момчето ми, напразно си губиш времето, няма да се върне твоето момиче! При нас, моряците има една песен:
          „За мен ти си морска сирена,
          морякът удавник съм аз!”
    - Виждам и чувствам че много я обичаш, ех, младост младост, но… това е. Тя ще си остане за теб изгубената морска сирена, а ти си удавеният безнадеждно в своята голяма любов.
Сашо го погледна, отново извади прожектора си и освети морската шир. Светлината все така прорязваше тъмнината и изведнъж видя очертанието на лодка. Дочу и звуците на мотор. Скочи радостен и завика:
    - Тя, тя е!
Пазачът си бе тръгнал, но като чу виковете, се върна назад.
    - Идва, идва нещо – ехтеше гласът на момчето – видях го!
    - Ех, много дни и нощи видението ще те преследва.
    - Не! Този път не е видение! Предната вечер се събудих в полунощ и видях на прозореца бял гълъб. Знамение е това, знамение е, приятелю!
Светлините на прожектора шареха, а лодката все по-ярко се очертаваше.
    - Гледай, това сигурно е закъснял рибар. Ударил е джакпота. Виж, каква голяма бяла риба тегли встрани.
Старият моряк се хвърли в морето и заплува срещу лодката. Делфинчето се завъртя в кръг около нея и изчезна.
После той се върна на брега и когато обърна уморен поглед назад, видя, че в нея стоеше момиче. То скочи нетърпеливо във водата и литна към Сашо.
    - Мили мой, мили мой! Едно делфинче, водораслите и едно вътрешно пламъче на нашата гореща и чиста любов ме върнаха към нов живот.
Прегърнати и щастливи те се завъртяха в кръг, който изписаха по мокрия пясък. Обърнаха се, а пред тях отново светеше със своето небесно сияние лунната пътека.
    - Виж – Божана посочи мократа си блузка – от болестта само тежкото преживяване ми остана, сега се чувствам отлично, но тук мили – посочи тя сърцето си – аз завинаги ще съхранявам нашата гореща любов.
Във вечерната омая се носеше сладкогласа мелодия от панфлейта. Нежният и звук бавно чезнеше в тихата нощ. Хванати за ръцете, те тръгнаха по светлата пътека на новите и щастливи дни. Над тях луната грееше със сребърния си диск и весело им се усмихваше.

Георги БАЛАБАНОВ - втора награда на националния конкурс на здравна тематика, организиран от в. "Лечител"

Сходни връзки
Още от Поезия

ЛУННАТА ПЪТЕКА | 0 брой коментари | Регистрация

Екипът не носи отговорност за коментарите, публикувани от посетителите.

Stats