изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2021-12-01 @ 00:18 EET
РОМАН ЗА БЕЗВРЕМИЕТО И БЕЗПЪТИЦАТА НА ЧОВЕКА    
Култура      Драгни Драгнев утвърждава своето име на белетрист с многообемните си книги, наситени с ярки и вълнуващи събития, образи и сюжети от по-далечната и по-близка българска история. Така се раждат трите му исторически романа „Войната на хан Тервел”, „Обич и гняв” и „Сабя на брега”, както и пиесите му. Писателят в тях се спира не толкова на случващото се, колкото на последващото, намерило отражение в битието и духовността на управляващи и обикновени хора, вече в сравнително по-мирна обстановка и дни.


       Авторът не променя този свой ракурс към реалностите и в романа си на съвременна тема „Часът на говорещите буболечки”. Художествено-естетическите му търсения го държат встрани от стремежа да се отразяват „огледално” преломните събития, като това от 10 ноември. Без да се отклонява обаче от изискванията за реалистично и обективно повествование, писателят премества своя фокус върху изображението на определящите съдбата на човека фактори, условия и причини, които в кратки срокове довеждат значителна част от хората до отчуждение, самотност, безпътица,  деградация и страдалчество.
     Жанровата специфика на романа се е изродила в един по-модерен сюжет, разработен по линията на „разказ в разказа”, поставен в две основни посоки – ставащото край пътя в покрайнините на града и в живота на младите съпрузи Антон и Мария. Стилът е усложнен заради пожеланото от твореца по-свободно разгръщане на „социално-психологическата драма” в твърде необичайна композиция. Разкриването на образите и характерите се постига със завидно пластическо умение да се представят разнообразни сцени и да се портретизират живо немалкото герои със запомнящи се фигурални представи и колоритни детайли. Долавя се и общата идея, която обединява героите – това, че в един момент техният житейски и професионален път се обезсмисля, че няма къде да се отиде и че създаващите се лични и приятелски връзки са нетрайни, нездрави и пагубни.
       Времевата действителност в книгата ни връща в периода от началото на първото десетилетие на 21 век. За поета и творец с неуморни търсения и богато въображение, с колкото рационална,  толкова емоционална нагласа, с подчертан стремеж към доброто, красивото и естетичното, настъпилата промяна е огромно предизвикателство…Той, който е успявал да бъде в крак с времето и големите идеи за преобразяване на живота, добруването на човека, сега отново се налага да преоткрива пулса и намери творчески сили  , въпреки разочарованията и необичайността на случващото се.
      В романа „Часът на говорещите буболечки” действително се оглежда истината за едни от най-характерните явления и разтърсващи обрати, засягащи начина на живот и съдбата на цели поколения, обществени слоеве и отделни хора. Това той постига, като още в самото начало извежда на преден план в битността на малка групичка от хора, оказали се извън чертата на нормалното съществуване, познато ни доскоро. Оставени на произвола на съдбата, самотни, безпризорни, но пък осъзнаващи своята орис, минало и настояще. Те са способни на вярна самопреценка, на излагане на своя позиция и възгледи, засягащи социално-политическата обстановка, независимо от незавидното си състояние в момента – отритнати, обречени на мизерия и невъзможност за връщане към нормалното човешко съществуване.
       Идеята на автора, както сам я споделя, е да създаде биографичен роман” и опише „автентичните герои от нашата действителност”. Всъщност, той това и прави, разполагайки героите в двете сюжетни линии – тази на крайпътната група, и тази, свързана с двамата главни герои на Поетът за Мария, Антон и гравитиращите около тях персонажи.
Заглавието на романа затваря обсега на изображението в скромния времеви отрязък и в тези „два свята”, чийто живот протича паралелно, интригуващо и динамично. Фабулата на романа засяга поредица от събития и перипетии, очертаващи по-ясно характерите и чертите на на двете групи. Освен това отделено значително място на ярки биографични подробности, както и на речевата изява – било то чрез монолог или диалог или дневници и спомени. И в двата случая това способства за по-пълното им и цялостно доразкриване ио изграждане.
        Речевото общуване е по-характерно и преобладаващо за първата група, в която Професорът и Поетът като хора на науката и литературата имат много какво да споделят като идеи и позиция, както към миналото, така също и към настоящето и бъдещето. Във втората група, където персонажите са по-многобройни, общественият климат е по-малко застъпен, наблегнато е главно на интимния живот, приятелските връзки и любовните взаимоотношения и догадки.
       Названието „буболечки” препраща читателя към представата за пълзящо насекомо, а в преносен смисъл – кротък, незлоблив човек. Заглавието пък „Часът на говорещите буболечки” ни води към една маргинална прослойка от хора, оказали се в годините на демократичните промени на социалното дъно. Затова и те навлизат така бързо и мощно в полезрението на твореца, възпитан и привикнал да откликва на хорската беда. В тях, отритнатите от света същества, той успява да съзре съхранено човешко достойнство и чист духовен облик, вярно чувство за реалността и готовност да се борят и оцелеят.
     Малката, но колоритна групичка се формира доста бързо. Пръв край пътя е клошарят и професор, който пребивава тук в саморъчно построеното картонено убежище отпреди. След него е крайпътното момиче Евелина. Най-накрая идва и Поетът. Събира ги волният им дух, пренебрежението им към установените норми и правила, преживяното през годините, нанесло им непоправими следи и поражения. Излъчващата тягостни чувства колиба принадлежи на Иван Г. Иванов – професор, сега по неволя клошар, преминал през драматични колизии и обрати през близо шейсетгодишния си жизнен път. Подобно на не един от своите връстници през първите десетилетия след Девети септември 1944 г. , и той не успява да влезе във ВУЗ по желаната специалност заради отказа да издадат на баща свидетелство за благонадеждност. Макар обаче и да не е приет във ВИТИЗ, той успява да завърши по специалността молекулярна биология, да стане професор и да се превърне в учен, който се цели в уникални по своята значимост научни открития. Заради острия си език и принципни несъгласия с висшестоящите в науката, политиката и властта, той се оказва неудобен, преследван и отритнат. После отново е реабилитиран и наказван, докато стигне до сегашното си дередже. Защото не се бои да показва истината, да отстоява твърдо своите позиции. Не са му простени публицистичните изяви и от новите властници. На всеослушание той говори : „Ние българите сме слуги на много господари” и „Раболепието ще ни унищожи” – истини, за които управляващите не му остават длъжници.
       Своето свободомислие и идеологическа дързост той заплаща с побой, лежи в болница и остава без работа. Така управляващите се противопоставят на безстрашието му да бичува и отхвърля печалбарството и кариеризма, подлизурството и мимикрията.
      Следващият член е Евелина – малко под деветнайсетте и с изящна красота, стройна и впечатляваща от пръв поглед. Облечена е с дрехи втора употреба и въпреки това изгхлежда привлекателна не само заради хубавата си стойка и фино облекло, но е и с „красиво лице, пълни, пухкави и чувствени устни, с коси до раменете и изящни крачета”.  За прояви, за които днес, в наши дни, се говори и шуми толкова силно, проникновеният разказвач ни предизвиква доста отдавна – детството на героинята е опропастено от скандалното и насилническо поведение на бащата и от последвалото психическо разстройство в душевността на майката. Хубостта й не остава незабелязана, губи девствеността си още като осмокласничка, спасява от литератора ухажьор, но пък последва групово изнасилване и пътят до магистралата е открит. Става жертва на обстоятелства, след които, останала без всякаква семейна подкрепа., вече не е в състояние да се съпротивлява.
       Поетът е този, за чиято биография ще ни остане да гадаем от повестта, написана от самия него. Тя ще образува втората сюжетна линия на романа, която тече паралелно с първата. Научаваме още при срещата с него, че е „висок хубавец, някъде към петдесетте, с буен перчем.”  Той рецитира като че ли сам на себе си своите стихове, за които Евелина и Клошарят долавят, че в тях се съдържа нещо „лирическо и любовно”. Приел ведната оценката им за правилна е възнаграден с овации, побързва и сам да се приземи и приобщи към тях.
      На фона на прекрасното августовско утро на място открито и с просторна гледка към ширналото се поле, сред звъна на птичите песни, възкръсват и оживяват спомени и картини за миналото историческо величие на България. В тези редове, срещани доста често в много от творбите на Драгни Драгнев проличава неговият неповторим начин да рисува пейзажа и с невероятен и майсторски усет да привлича природата в хармония, съзвучие или контраст със случващото се в живота и да изостря сетивата на читателя.
       Стилът на общуване в групата непринудено се снишава до нивото на сегашното положение. Красотата на Евелина сега има твърде малко общо с любовта. Нея сега я интересуват главно преминаващите тирове. „Лирическите души” на двамата мъже също не са чужди на еротиката след като са се оказали в толкова близко съседство с изкусителната млада жена с пищни форми и еротично из лъчване, изпадат в състояние на „повишена полова възбудимост”, както уточнява професорът-биолог. В общуването им се промъкват натуралистични отсенки и помисли, прекъснати от преминаващия тир, забавил леко хода си. Евелина мигновено се вдига, а Поетът реди поредната си изповед за всеотдайната, любвеобилна и недостижима „дама на сърцето”.
       Постепенно разговорът между двамата интелектуалци се пренася във високите сфери на Изкуството, за формата и красотата и благотворното им въздействие върху човека и природата. Размишляват за видовете любов и необходимостта от вяра – нещо, с което обаче професорът вече се е разделил. За разлика от него Поетът смело вярва в бъдещето, посветил му се е изцяло с мисията си да прави хората по-добри.  „Да въздигам негово величество човекът”, хората да се обичат и да страдат един за друг е високохуманната му и благородна цел. И всичко това – с поезията.
      В статията си „Подражание” Дени Дидро отбелязва за природата : „Този, който я обработва, преувеличава, отслабва, украсява, разпорежда се с нея свободно, е поет на природата.”  Лесно е да се каже, че подобно „творческо, поетично, художническо отношение към природата” важи и за живота. Драгни Драгнев е тъкмо измежду творците, способни свободно да интерпретират и си служат с „измислени подробности и епизоди, които обаче прилягат на конкретните исторически условия, както и сам той твърди. Това той съчетава с умението си да надниква и разкрива душевността и психологията на героите.
       С въвеждането на втората сюжетна линия се разчупва силно композиционното оформление на книгата. Онова, което свързва и обединява двете, е усещането за неблагоприятната обществена среда, в която са въвлечени всички герои и която оказва пагубно влияние върху личността и връзките и взаимоотношеията между хората. Авторът се проявява не само като тънък познавач на обществените слабости и недъзи, не само в отминалата вече епоха, но и в днешните условия, при които са се появили на бял свят мизерията и бедността, престъпността и насилието, а и ненаситния стремеж за забогатяване и власт. Избуяли са и злобата, омразата и непримиримостта, нанесли поражения в личен и професионален план на мнозина.
      Разгръщайки взаимоотношенията между съпрузите Мария и Антон, авторът не пропуска да изтъкне трудно разрешимите битови и морални проблеми още след жени сред женитбата им. Те са принудени да живеят при родителите си сред всекидневни семейни раздори и неуредици. Погледът на автора е отправен към любовта на съпрузите и мястото им във взаимоотношенията с приятели при първата и единствена година на съвместния им живот. Увлекателно е предадена първата им и романтична нощна среща на опустялата улица, станала в големия град, от която се пораждат чувствата им един към друг. В съпружеския живот обаче твърде скоро се проявяват кризисни моменти, които повествователят следи, навлизайки дълбоко в  душевността и различията им, във възгледите, ценностите и предпочитанията. Мария се убеждава, че съпругът е духовно ограничен, с еснафски разбирания и примитивизъм. Обратното – Мария е много по-наблюдателна и проникновена, с правилна визия и точни преценки. Тя обича да споделя за любимите си образи и книги, търси близостта, търси близостта на „сродните души” – художника Дарин и архитекта Калинов, дружи и общува близко с тях, без да прекрачва моралните норми, нито флиртува. Както е в брака на новите им приятели, за разрива на взаимоотношенията между двамата,пглавната причина са интелектуалните различия и възгледи, а подозрителността, взаимното недоверие и ревността са само факторите, които ускоряват развръзката.
       Стилът на писателя във втората сюжетна линия се услжнява от включването на изповедното начало в дневниците на двамата съпрузи, с намесата на трети лица във взаимоотношенията им, с което се постига засилва на обективността и интригата.
Тъжният ехилог в романа е характерен в единия случай с гибелта на професора-клошар, ставаща в момента, в който прави най-красивото си любовно признание. Заел фарсова театрална поза в камуфлажно облекло и „на краката с гуменки номер 40, с дупка на левия палец” той прави вдъхновена възхвала на високите духовни пориви и устрема към тайните на вселената, любовта, щастието и красотата.
       В самопреценката на Мария след раздялата авторът продължава да изследва докрай известните причини за развода, стигайки до извода за неумението и неспособността на много хора да разграничават и ценят както любовта, така и „приятелството, голямото човешко приятелство.”
       Въпреки сравнително неголемия си обем, романът „Часът на говорещите буболечки” е наситен със силно и ярко човешко присъствие. В него действието протича динамично, макар на места да е фрагментарно и недостатъчно разгърнато. Както и в много други свои творби, изтъкани и пропити от обич и възхита пред природата, човека и България, писателят се е опитал да изрази своя разпознаваема, развълнувана и активна литературна и гражданска позиция, за която съм убеден, че няма да остави читателя неутрален.
      С историческите си романи, както и с романа си на съвременна тема „Часът на говорещите буболечки” и написаните с признание и почит страници за Йордан Йовков, Дора Габе и Ивайло Петров, с поезията, есетата и драмите си Драгни Драгнев отдавна е надскочил представата ни за него единствено и само като регионален творец.

Таньо БОЖКОВ
 


Сходни връзки


Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2021 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.06 секунди