изпрати публикация  :  календар  :  търсене  :  статистика  :  Архив  :  Има ли Дядо Коледа?  :  Интернет връзки  :  Polls  
    НДТ, Добрич, България Албена - Oasis for Holidays   По-добрият вестник на Добричка област
NDT Newspaper, Dobrich, Bulgaria
    
 Добре дошли в НДТ, Добрич, България
 2019-08-19 @ 10:38 EEST
ХАРАМИЙСКАТА ПЕЩЕРА, АЗ И ОСТАНАЛИТЕ НЕПОДГОТВЕНИ    
Забележителности
„Да отидем утре до харамийската пещера?” - предлага член на групата ни, отседнала в с. Чала, общ. Борино. „Къде е тази пещера?” – питаме. „Някъде до пещерата „Дяволското гърло”. Спускали с въжета… било интересно.” -  „Там сме, значи.



И така го решихме… Може би трябваше да се подготвим преди това с информация и подходящи дрехи и обувки, но не го направихме, а може би така беше по-добре… Всичко беше изненада,  приключение и справяне в движение.

Обадихме се на телефон, който ни беше дал шофьорът на джипа, с който бяхме ходили до „Орлово гнездо” и се уговорихме:  утре в десет пред входа на Дяволското гърло, с дрехи които можем да изцапаме. „Колко ще продължи прехода – питаме.  -  Около 3-4 часа…”

В десет бяхме на уреченото място, където се запознаваме  с Емо – водачът ни към момента и останалите ентусиасти от групата – общо 16 човека и тръгнахме нагоре към мястото от където ще влезем.

Вървим по стръмна пътека около 20 минути и стигайки задъхани до мястото съвсем спираме да дишаме, виждайки какво ни очаква – изкачване с алпинистко въже по 20-метрова отвесна скала… Всички имаме колебания /някои сме ужасени/, а някои са категорични, че това няма как да стане. Изчакваме да видим как ще минат първите и тогава да решаваме… От гледането не ни става по-добре… нито ставаме по-смели, но след малко или много колебания, решаваме да се качим.

Докато се качваме към входа на пещерата ни настига вторият ни водач – Жоро. Емо ще ни чака горе, а Жоро ще ни подготви долу, като ни сложи сбруя, обезопаси ни с въжета и ни покаже как да действаме със самохвата – все неща, които докосвам за пръв път. Решавам да съм смела, защото с мен е 15-годишната ми дъщеря и искам да й дам пример, защото тя се колебае… и се нареждам сред първите. Минавам инструктаж, докато ме оборудват и обезопасят. Нямам много спомени как се качих до горе – беше смесица от вълнение, ужас и желание да се върна… Така или иначе стигнах до горе, пълзях малко по каменен коридор, пролазих през тесен проход и стигнах при качилите се преди мен да чакам. Искам да видя дъщеря си, която остана долу, за да й кажа: „Да не се качва!!!” , но не я виждам, а и не може да ме чуе… 

Радвам се, че не можах да й го кажа…

В крайна сметка се качваме всички и вече, мислим си ние, ще ни спускат в пещерата. Групата тръгва и след кратък преход в стигаме до стена… вход няма, като изключим малката дупка в основата на стената. Мисля си, че ако трябва да мина през тази дупка, по-добре да се спускам обратно по скалата. Припомням си думите на Жоро, че най-тежкият им клиент е бил 150 килограма и се успокоявам, че няма да заседна в тесния проход.  Всички се провираме през невъзможно тясната дупка и като по чудо никой не засяда в нея. Жоро казва, че който не може да мине го мажат с грес и го набутват през дупката. Този човек има уникално чувство за хумор и е тънък психолог. Във всеки един момент усеща какво трябва да каже на всеки един от нас, за да не се страхува и да го мотивира.

След още няколко метра през тъмната и влажна пещера стигаме до дупката от която ще ни спускат. Отново, един по един, ни оборудват и инструктират. Трябва да се проврем с краката напред в дупка, не по широка от раменете,  да се приплъзнем с тяло през тесния каменен отвор. Окуражавам дъщеря си. Не че тя има нужда, по-скоро успокоявам себе си. Прохода е тъмен и влажен. След около метър-два в тясната дупка следва 43-метрово спускане в огромна пещерна зала… въжето се люлее, ти висиш на него и гледаш как светлината, идваща  от изхода на пещерата, се уголемява…

Цялото това преминаване ми заприличва на раждане на човек… с провирането във влагата и тъмното, страха от неизвестното и надеждата, идваща със светлината в края на тунела… Думите, които ми идват на ум, докато се спускам са „Родих се!” – малко странно, но се почувствах щастлива и исках да го изкрещя. Сигурно е било от адреналина…

Слизайки в залата те очаква ново предизвикателство – да вървиш към изхода на пещерата по стръмен склон, посипан с големи камъни, които ти пречат и малки камъчета, по които се пързаляш. Излизаш на светлото и след температура от 5-6 градуса в пещерата, попадаш на място, където някой е включил печката и я забравил… около 30 градуса е. Събираме се един по един и чакаме да тръгнем. Мисля си, че страшното мина. Сега ще се спуснем надолу и се прибираме. Нищо подобно! Следва изкачване – стръмно. Гледам нагоре и си казвам, че то тук човек няма как да се задържи без да падне. Групата тръгва, тръгвам и аз. Мисля си за дъщеря ми и започвам да се тревожа… Вече е неин ред да ме успокоява – „ще се справим, мамо” , „искаш ли да ти подам ръка”, „имаш ли нужда от почивка”… Качваме се. Обувките ни са крайно неподходящи и като цяло сме крайно неподготвени. Държим се за храсти, клони и корени. Жоро се шегува, че сигурно сме учили в лесотехническия и изпитваме любов към дърветата и затова така ги прегръщаме. На места има въже и тогава е по-леко, но много за кратко. Започва да вали и дъжд и се ужасявам, че няма как да се качим, а не можем и да се върнем. Слава Богу вали кратко. След изкачването следва вървене по хоризонтална пътека, която обаче е надвиснала на  много метри над земята. Предупреждават ни да не се отклоняваме от пътеката и да не се опитваме да гледаме долу… като че ли искам да го направя… Тук е ужасно високо. Долу се вижда пътят пред пещерата…  с дебелината на молив е… На места има въже от лявата ти страна и е задължително да се държиш за него, за да не паднеш в пропастта, която е от дясно. Стигаме до т.нар. „проходната пещера”, спираме за кратка почивка и от там пак надолу… и така до мястото от където тръгнахме. Не знам кое беше по-трудното – качването или спускането… Спускането е стръмни и пътеката е посипана с дребни камъчета. Падах няколко пъти, ставах, държах се за клони, тревички и за ръце на приятели… Така е в планината – трябва да можеш да разчиташ на човека до теб… както и в живота.

 Слязохме отново след 6 часа…  Бяхме мръсни, потни, уморени и щастливи… Бяхме се справили.

Дали ще го направим пак? Най-вероятно не. Дали съжаляваме? В никакъв случай! Струваше си всичко, защото не само преодоляхме страховете си, а най-вече защото преодоляхме себе се! Убедихме се, че човек никога не знае на какво е способен, докато не бъде принуден. И че всяко пътуване плаши, докато не започне… и в планината и в живота… Разбра го и дъщеря ми и дори и само заради това си струваше.

Беше невероятно приключение с много адреналин, което препоръчваме на всеки!

Диана СТЕФАНОВА от групата на неподготвените: Мария, Сабина, Мариета, Мирослав и Спасин

 

 


Сходни връзки


Stats
 Copyright ©2000 - 2003 © 2019 НДТ, Добрич, България
 Всички права запазени.
Powered By Geeklog 
Страницата е генерирана за 0.08 секунди