- Г-н Атанасов, какви са спомените Ви от онези мигове преди 70 години?
- Хората бяха много радостни. Всички се вълнувахме безкрайно от това, което се случваше. Спомням си, че тогава в Румъния имаше много коприна и беше евтина. Всеки тук си беше ушил българското знаме. Посрещането на свободата бе изключително тържествен и вълнуващ момент. Неописуемо бе. Аз посрещнах българските войници пред тогавашния културен дом, където имаше празненство. Спомням си дори, че си направих снимка с един войник от село Щръклево, Русенско.
- Какъв беше животът дотогава и как се промени впоследствие?
- Дотогава българите тук живеехме под чужда администрация. Нямаше друг начин, трябваше да се подчиняваме. Но пък имаше, например, две български гимназии.
След подписването на Крайовската спогодба бе извършена размяна на населението. Румънците отидоха в Северна Добруджа, а българите оттам се преселиха тук. Бих искал да посоча, че всичко това е много добре описано в последната книга на Веселина Малчева, която излезе от печат съвсем наскоро.
- Наскоро навършихте 90 години... Как се чувствате?
- Желая на всеки един на моята възраст да се чувства така, както и аз. Добре съм, много съм доволен от живота. Не мразя никого. Винаги съм обичал хората и сигурно това ме е поддържало.
- Разкажете ни повече за себе си.
- Роден съм в село Добрин, Крушарско. Работил съм две години при баща ми, който тогава имаше хан и кръчма в Добрич. След това постъпих в пощата като общ работник. Навремето им казваха хамали. Нямах образование, но работих честно в продължение на 35 години.
Спортувал съм активно колоездене и съм членувал в колоездачното дружество "Сокол" в Добрич. Дълги години бях и активен турист и дори създадох клуб по колотуризъм. Занимавах се и с музика - свирех на акордеон в танцовия състав на пощите.
Имам две деца - син и дъщеря, и четирима внуци. Много се радвам на децата. Ще се радвам да имам и правнуци и сигурно няма да ги оставям и за миг без внимание.

Разговаря Велина ВЛАЙКОВА