Или как нищо в „страната на орлите” не е такова, каквото го
познавате
За Албания знаех малко. Да не кажа – нищо. Малкото ми
познания бяха свързани най-вече със Северна Албания и действащия там Канун
(вендета), липсата на права на жените, тотална изостаналост в резултат на изолацията
на страната, наложена на Енвер Ходжа и вицовете от детството ми за „албанския
реотан”.
Бях там на втория ден от едно прекрасно пътуване с част от
дамите на клуб „Майчина грижа” и неопределеността на нещата ме изненада още с
влизането. Не можех да определя видяното и усетенето, като нещо познато. Всичко
е някак хем много близко, хем е много различно… За нещата там не могат да се
дават определения защото не се вписват в нито едно от тях.
Непосредствено след преминаваето на границата впечатление
правят т. нар. Lavazh –
импровизирани автомвики, които са една до друга. Думата „автомивка” е
пресилена. Те представляват отбивка от пътя посипана с малко чакъл, маркуч, от
който тече вода непрекъснатo
(заради многото подпочвени води в региона), човек, препарат и гъба.
Албания е планинска страна,
планините са около 70% от територията. Пътят лъкатуши край полегати хълмове
иразбираш защо я наричат Страната на
орлите.
По протежение на пътя, от границатакъм един от курортните им градове Дуръс, се нижат къщи на разстояние една от друга,
почти всички нови, с първи етаж пригоден за някакъв дребен бизнес – магазинче,
кафене, бръснарница или друго и втори етаж за живеене. Заради отдалечеността на
къщите една от друга, ти се струва, че това са картини – някак застинали, но
живи, всяка сама за себе си, но и в цялост с останалите. Навсякъде има хора,
всичко е слабо осветено и се вижда живот, истински.
Тази картини свършват, там където се появява уличното
осветление, на влизане в град Дурас – Албанската ривиера. Там започва бетонната
„зараза”, която е завладяла и тях. Същите като при нас бетонни, пусти и слепи,
бивши, настоящи и никога не случили се хотели. Става ти тъжно и търсиш логиката
на нещата, които се случват там в Албания и тук в България и се питаш, кой
конспиративен заговор дава обяснение, защо банките дават пари за неща, които
всички знаят, че няма да се случат…? Нямам отговор… само се натъжавам и ми е
малко мъчно за тях.
Намираме нашият хотел- 5-звездният Престиж Ризорт – райско кътче насред бетонната джунгла,
където всичко е безупречно – хотелът, морето, пясъкът, отдлечеността и
комфорта. Мястото е приказно, добре уредено, с хубав плаж на Адриатическо море
(в Албания крайбрежната ивица е 362 км), басейни и палми.
През първия ден от обиколката на Албания, запланувания град
е Круя. Наш екскурзовод е Мартин – професор в университет в Тирана, който
печели допълнително от такива обиколки с туристи. Сигурно така изглеждат
повечето албанци – спокойни, образовани (образованието е изключително важно за
тях и грамотни са 99% от населението), усмихнати и без да се вземат на
сериозно.
Круя е крепост, което е последното гнездо на съпротива
срещу османското нашествие на Балканите. Построена е на върха на планински хребет. Тук е и
музеят на националния герой на Албания Скендербег.
Скндерберг е голямата гордост на Албания. Тук
всчико е Скендерберг – улици, площади, кина и прословутия коняк „Скендерберг”.
Атмосферата на тази крепост, си я усещам като
наша. И пазарската улица, и навалицата от хора и нещата, които се продават.
Където и на Балканите да отидете ще видите все същото.
Другата ми голяма изненада беше албанският език. Той не
прилича на никой друг език. Смесица от латински, италиански, румънски и дори
български. Затова, за да се сдобиеш с диплома за висше образование трябва преди
това да си взел изпит по английски език, което става само в два лицензирани
университета в Тирана – един американски и един английски. Голяма част от
младежите тук знаят италиански, вместо английски, останал от времето на
окупацията на Албания от Италия.
Трафикът е много натоварен, да не кажа ужасен. Колите са
много, а улиците и шофьорите неподготвени за тях (Тук всяка втора кола е
мерцедес. В Албания се шегуват, че трябва да си сложат емблемата на Мерцедес на
националния флаг). Правила за движение и да има, никой не е чувал за тях.
Трудно се шофира и още по-трудно се паркира, но с помощта на Мартин се
справяме.
Липсата на определеност в тази страна засяга може би
най-вече религията. Тук нищо не е такова, каквото го знаем. Мюсюлманите са само
38,8 % (в моите представи те бяха около 80%) и са т. нар. бекташи – умерено и
много либерално разклонение на исляма (тук забулените жени бяха по-малко,
отколкото в Македония), християните
общо са 35,4%, нерелигиозни са 25,6%. Според Мартин тук няма разделение на религиите.
Всеки уважава религията на другия, но не я смята за пречка в общувантео. Женят
се хора от различни религии, празнуват всички религиозни празници заедно.
Разделението по религиозен принцип е по-скоро условно. Дори гробищата им са
общи. Тук е по-важна родовата и
национална принадлежност.
Новите джамиите в Албания са много. Построили ги чужди
ислямски организации заедно с болници, училища и университети, но джамиите
останали празни. Хората не влизали в тях, особено младите, защото поколението
на 40, 50 и 60-годишнитеса атеисти –
така са възпитавани (техният дългогодишен ръководител Енвер Ходжаобявява Албания за първата в света атеистична
република). Затова албанците се обръщат към американците да ги спасят от
арабите и техните ултиматуми -джамиите да се напълнят, но американците казват,
че така е по-добре, защото албанците ще влееят един по-мек ислям.
Албанците са свикнали да сачаст от някой и нещо друго. След като са част от България през IX-XIII
век, албанските земи са завладяни от Османската империя през 1478 г. и се
освобождават 1912 г. След това са окупирани от италианците, после германците,
за кратко са сателит на сръбската държава, после са със Сталин и руснаците,
след като Енвер Ходжа не одобрява реформите на Хрушчов, който искал, според него,
да направи от Албания „бананова република”, която вместо да разработва нефтени
и минни находища, е трябвало да отглежда плодове, се обръщат към китайците .
Тъй като връзките с Китай не
предвиждали какъвто и да е военен съюз, Албания трябвало да включи в своята
програма за самостоятелност и самоотбраната. В резултат на паниката, която
обхванала албанското ръководство, из цялата страна спешно били изградени около 700
000 бетонни бункери.По един за всяко
семейство. Сега една част са съборени, а друга – превърната в музеи, галерии и
дори ресторанти.
Всичко това е оставило следа в
атмосферата на Албания. Архитектурата в Дуръс, Круя и Тирана - градовете от
нашата обиколка, е разнообразна. Всички, които са имали някакво влияние над
Албания, през различните етапи от нейната история, са оставили следа в нейната
архитектура. Тук има римски амфитеатър, типично италианска архитектура, по
сталинискиеднообразни и лишени от облик
блокове (които масово се опитват да оцветят и да им дадат душа, чрез всякакви и
малко странни опити за освежаване), характерната за Албания архитектура и
модерно строителство. Тук се строи - много и навсякъде, джамии, църкви,
административни сгради и хотели.